Климат и конфликти (Euranet Plus Panorama)

Въпреки че Парижкото споразумение поставя целта за въглеродна неутралност до 2050 г., „Грийнпийс“ би предпочел Европа да се стреми към това още до 2040 г., допълва Корнехо – за да даде известна глътка въздух на развиващите се страни.

Люксембург, една от страните, които настоятелно призовават за решителни действия в областта на климата, приветства факта, че Комисията поне се придържа към целта за 90-процентно намаление до 2040 г., както отбелязва министърът на околната среда Серж Вилмес пред радио 100,7.

„Целта е амбициозна, но е постижима. Детайлите тепърва трябва да се изяснят, но ние, люксембургското правителство, сме особено доволни, че с тази цел се придържаме към научните препоръки и към Парижкото споразумение.“

Люксембург не е настоявал за включване на гъвкавости, но и не е принципно против тях – стига да са обвързани със строги условия, каквито предвижда самото Парижко споразумение. В крайна сметка целта е държавите членки да се включат в процеса, а Серж Вилмес е убеден, че може да бъде постигнато квалифицирано мнозинство от две трети.

„Ще продължим, както правим вече от година, да помагаме за посредничеството между Комисията и по-скептичните държави членки. И съм убеден, че щом отделим време да обсъдим механизмите за гъвкавост, ще успеем да обединим всички страни около целта за 2040 г.“

В същото време той отправя предупреждение – въведената гъвкавост не бива по никакъв начин да се превръща в извинение нито за една държава членка да не положи максимални усилия за намаляване на собствените си въглеродни емисии.

Критики към Комисията

Всичко това се развива на фона на поставения от генералния секретар на ООН срок през септември – държавите да представят нови национални цели за намаляване на емисиите в рамките на Парижкото споразумение. Тези цели трябва да обхващат следващото десетилетие – до 2035 г. Генералният секретар настоява те да бъдат официализирани по време на климатичната конференция COP30, която ще се проведе в Бразилия в края на годината – точно десет години след подписването на Парижкото споразумение.

Брюксел иска първо да прокара целта за 2040 г., а след това да изведе от нея целта за 2035 г. Но предизвикателството ще бъде постигането на това навреме.

Френският президент Еманюел Макрон обаче твърди, че разделянето на двете цели би дало повече време за дебат около числото за 2040 г. – нещо, което основно се иска от онези държави, които се надяват да го размият.

Сред страните членки, които проявяват колебание по отношение на тази цел за 2040 г., са Чехия, Полша, Италия и – както обикновено – Унгария. Но Надя Корнехо, говорителката на „Грийнпийс“, интервюирана от RTBF, опровергава един от основните им аргументи.

Надя Корнехо, говорител на „Грийнпийс“ - Белгия (на френски език):

„Има съпротива от страна на редица представители на правителства, които се притесняват за конкурентоспособността. Но именно чрез инвестиции в чисти технологии и чрез намаляване на зависимостта ни от изкопаеми горива ще гарантираме просперитета на европейската икономика.“

Президентът Макрон очевидно е изправен пред надигаща се популистка вълна във Франция – както и много други центристки лидери в Европа. Дори Европейската комисия наскоро се отказа от директивата за екоетикетите („Green Claims Directive“), която беше почти завършена, под натиска на евродепутати от десницата, според които тя би затруднила индустрията.

Но отстъпките пред подобен натиск могат да се окажат бумеранг, тъй като социологическите проучвания показват, че повечето европейски граждани остават твърдо „за“ решителни климатични мерки. Това потвърждават и данните от последния Евробарометър, обявен от говорителката на Европейската комисия Анна-Кайса Итконен и отразен от агенция AMS.

„Няма да започваме по-мащабна война. Правим всичко възможно, за да минимизираме риска от използване на сила. Не сме обявили война и не възнамеряваме да водим война. Ние, иранците, сме много добри приятели с Америка. Американският народ и иранският народ нямат проблеми помежду си.“

—

И все пак, иранският произход на белгийската депутатка Даря Сафаи — представителка на националистическата партия N-VA във Фландрия — не ѝ пречи да постави под съмнение твърдението на Тафреши за „приятелство“ между Иран и Америка. В разговор с RTBF тя се позовава на личния си опит от израстването в Иран, където – по нейните думи – е била ежедневно подлагана на антизападна пропаганда и насърчавана да тъпче западни знамена.

И тук белгийските ни колеги повдигат логичния въпрос: дали затова поддръжниците на режима излизат по улиците, или просто чувстват, че нямат избор?

„Имаме страна с 85 милиона души население. А по улиците виждате само шепа хора – и това са хора, на които режимът плаща, за да бъдат там; плаща им, за да го защитават. Не мисля, че е тайна, че иранският режим няма народна подкрепа – те избиват иранския народ вече 46 години.“

Но ако режимът наистина няма подкрепа – какви са тогава шансовете за промяна? Френският евродепутат от групата Renew Europe, Бернар Гета, споделя мнението си пред колегите от euradio.

Иранската активистка и писателка Рана Солеймани, която живее в изгнание в Швеция, е една от тези дисиденти. Тя не си премълчава и казва директно пред Българското национално радио, че иранското правителство е довело родината ѝ „на ръба на разрухата“.

Но в едно е напълно съгласна с Бернар Гета: бъдещето на Иран е в ръцете на народа — и само в неговите ръце.

„Движението ‘Жени, живот, свобода’, заедно със синдикатите, учителите, студентите и активистите от гражданското общество, е глас на освобождението и промяната. Те знаят, че бъдещето на Иран не се крие във войната или в чужда намеса, а в силата на народа и в промяна на нагласите към крайния национализъм, патриархата и централизираната власт. Иранските жени – особено в тези критични времена – са едновременно жертви и носителки на промяна. Бъдещето на Иран принадлежи на жените, които се борят за свобода, копнеят за мир и неуморно работят за изграждането на демократично и хуманно общество. Те ще озарят мрака, оставен след войната и войнолюбивата политика. Само едно народно движение може да изведе Иран към по-добро бъдеще.“

И това послание на надежда насред мрака намира отклик и в думите на друга събеседничка на БНР – но от „другата страна на барикадата“: Алекса, израелска студентка, наскоро завършила университет в САЩ.

„Има екстремисти от палестинската страна, има екстремисти и от израелската страна – и точно те са най-шумните, най-гласовитите. Те са онези, които разпространяват омраза към другата страна. А хората не осъзнават, че под повърхността има толкова много хора, които искат просто да разговарят, които не искат да мразят.“

—

Дали именно тези хора – в Израел, Палестина и Иран – ще успеят да постигнат мира и промяната, към които толкова много от тях се стремят? Само времето ще покаже.

Оригиналния подкаст на английски можете да чуете тук