Харуки Мураками и Жоржи Амаду в Club Silencio на “Аларма”

За измамната обозримост на реалността и за овците във вълча кожа

Романът “Преследване на дива овца” може и да не е точно “Мураками в пълния си вихър”, ако може така да се изразим, но със сигурност е добра скица на това, което после (десетилетие-две по-късно) ще се превърне в “Хроника на птицата с пружина”, “Кафка на плажа” и другите безспорни “големи риби” на писателя. Разбира се, винаги го има рискът ние, чужденците от Далечния Запад, които сме опознали първо шедьоврите на Мураками (закон в издателския бизнес - особено в случаите когато имаме световно нашумял автор + далечна култура в съвременните й измерения), да останем разочаровани от “Дивата овца”… Но пък какво ни струва и да погледнем на романа като документалисти, а не като суетни лит-крит-всезнайковци? Истината е, че ако я нямаше “Дивата овца”, нямаше да я има и “Птицата с пружина”, както е вярно и че ако го нямаше “Мърфи”, нямаше да го има и “Молой”; ако я нямаше “Глътка въздух”, нямаше да я има “1984”; ако ги нямаше новелите от “Носталгия”, нямаше да бъде написана и трилогията “Ослепително” (примерите са напосоки и нарочно се разпростираме само върху автори и произведения от ХХ век, за да не стане списъкът безкрайно дълъг). В “Преследване на дива овца” (1982) на Мураками ние, хората от бъдещето, можем да открием множество матрици и заготовки за по-късните му романи - на границата на шаблона, но - слава богу - само на границата. Мураками знае как да изрязва формички, но и как да ги прегъва на най-неочаквани места, за да придобие това, което е върху листа хартия, онази три(-и-не-само-три-)измерност, която отличава произведенията на създателите на светове от тези на обикновените създатели на бестселъри.
Да видим какво имаме тук: (квази)криминале с елементи на абсурдизъм - добре; роман за търсенето на смисъла в един мистичен, хаотичен, зловещ до комичност и комичен до зловещост свят; нетрадиционен поглед към най-новата история, икономиката, географията и ценностната система на съвременна Япония; роман за разпадането на света; роман за себепознанието; политически роман, изследващ (макар и от безопасно разстояние) тъмната страна на лидерството; върколашки роман за вселяване, обладаване и преобразяване; роман за връзката между генетичното и метафизичното… Всичко това - все още над земната повърхност (дори нагоре в планинската пустош - толкова далеч, че никакви кредитори да не могат да те намерят, там, където можеш да оцелееш само с водач-айну и с животински инстинкти): в по-късните романи на Мураками героите му ще слизат все по-надолу - в кладенци, в дупки, изкопани в земята и в свои лични преизподни от пустош и нежелано себепознание и себенамиране. Тук обаче, в “Преследване на дива овца”, между другото, заснежената планинска пустош си има своята съвсем конкретна роля (която не е толкова различна от тази на кладенеца) – подсилването на ужаса - в случая: на онзи зловещ бял цвят, който, както в “Моби Дик”, както в “Серия 49”, както в “Моделът”, както в което и да е африканско предание, не е символ на никаква чистота, а точно обратното - на ужаса от бездната на злото. А бялото руно на нашата дива овца тук съвсем не е като на небесните овчици от “Доктор Снагълс”, нито има каквото и да било общо с пухкавите облачета и с овцеброенето за лека нощ. Тази конкретно овца в този конкретно роман се явява обладател не просто на нечисти сили, а на самата Нечиста сила - и има много точна идея в кого да се всели, за да осъществи пъклените си замисли в този свят.
Всъщност, типичните за книгите на Мураками идеи за неведомите пътища на злото и неразгадаемите метафизични машинации в “Преследване на дива овца” са с една или дори с две идеи по-директни отколкото в по-късните му произведения. И самата (гениална в своята абсурдност) идея именно овца, а не вълк, лъв, орел или някое по-гордо животно, да се вселява в силните на деня и да ги направлява в безумните им решения, прави романа много по-социален и по-политически ориентиран дори от “Хроника на птицата с пружина” (1992), където на доста повече страници се говори и за абстрактни неща като зловещата страна на политическата власт, и за конкретни политически ходове от най-новата история (със съответните последици)  като японската инвазия в Манджурия.
И още един любим атрибут на по-късния Мураками, който можем да открием и тук: белезите - в “Преследване на дива овца” те все още са характерни черти (най-красивите уши на света), а не аномалии (като синьо петно на бузата или накуцване), но още в този роман изпълняват отредената си роля на индикации за онези пропуквания в гладката и обозрима реалност, които неминуемо накрая ще ни отведат на дълго пътешествие с множество чудаци и с немалко метафизичен (но и съвсем физически) екшън. А колкото до сравненията с Хамет и Чандлър, така любими на западната критика, можем да добавим и още едно - с “Нюйоркска трилогия” на Пол Остър - книга излязла точно в година на първия превод на “Дивата овца” на английски - 1989… Което само идва да докаже (за хиляден път), че съвременната история на Далечния Изток - и въобще, на всички култури и цивилизации, които наричаме незападни – не е някакъв низ от екзотични факти и клишета за древността, а напълно равностойна и понякога дори по-съвършена паралелна история на света.

… и още една паралелна история на света

“Откриването на Америка от турците” (1994), последното произведение на Жоржи Амаду, също като “Дивата овца” на Мураками, съвсем не е сред великите шедьоври на създателя си, но с чисто изследователска цел си струва да бъде прочетено. Първо - от четене (особено от четене на Амаду) никой не е умрял, и второ - макар и писано по поръчка (по повод 500-годишнината от откриването/завладяването на Новия свят), “романчето”, както го нарича самият автор, си го бива най-малкото заради перипетиите около създаването си (достойни за много по-значими произведения) и заради темата за “турците”, добре позната от “Габриела”, “Токая Гранде” и други големи произведения на Амаду, но за първи път в творчеството му – централна. Освен това “Откриването на Америка от турците” е и своеобразно сбогуване с един от най-сладкодумните разказвачи на ХХ век – винаги, когато четем последните редове, написани от обичани от нас писатели, дори тези редове да не са сред най-гениалните им, те пускат филизи в душите ни и понякога остават там много по-дълго от други, по-достойни и по-интересни произведения. За перипетиите на “романчето” от поръчването му от известна италианска авиокомпания (в трилогия с творби на същата тема, възложени на Норман Мейлър и Карлос Фуентес), през фалирането на компанията и неосъществяването на проекта, та чак до турското му издание, можете да прочетете в авторовия предговор. Който си е доста добър образец и за художествено, и за публицистично произведение по въпроса за “откриването”, “завладяването” и “съвременните спекулации”. А въпросните турци - ако си спомняте ливанеца Фадул или сириеца Насиб от по-ранните романи на Амаду, “съвсем не са турци, а истински араби”. Става дума за културен и икономически феномен от края на ХІХ век - една от последните вълни на откриването/завладяването на Новия свят, когато - при поредното голямо преселение на народите - множество араби решават да опитат късмета си в Америка и стават “бразилци, и то от най-добрите” (по думите на Амаду), а също така и кубинци и пр. Бразилските сирийци и ливанци, влели свежа кръв в голямото смесване на народите в Латинска Америка (а и инвестиции в икономиката й), също като кубинските евреи и други малки и големи общности, идващи от нашата част на света, и до днес биват наричани “турци” просто защото през ХІХ век те пристигат в Новия свят с документи, издадени от Османската империя. Как възприемат истинските турци тази специфична терминология, и до днес не ми е известно, но най-вероятно - с усмивка и намигане: че те и американските индианци, както знаем, не са точно индийци. А за бюрократичните плетеници от времето на разпадането на Османската империя ще си говорим по други поводи (наскоро един мой приятел - кюрд от Аъра, живеещ в Истанбул и Лондон - ми сподели, че документите за земя, с които разполага семейството му, са издадени през ХІХ век на арменски език и важат и до днес - в друга държава и при съвсем друг политически строй).
Но да се върнем на Амаду: “Откриването на Америка от турците” може да е роман за турци, за араби, за бразилци или за марсианци, но най-важното е, че е роман - типично “по амадувски” - за плътските и душевните наслаждения на млади и стари, на бедни и богати, на изтънчени и грубовати - въобще: на нашего брата (да не забравяме и сестрите). Още подзаглавието на романа - “Женитбата на Адма” - ни подготвя за онази изтънчена плетеница от бурни страсти, тънки търговски сметки, безделнишки мъдрости, персийски поетични рецитации в публични домове, душевни терзания и телесни разпускания, в която Амаду остава безспорен шампион дори след 80-ия си рожден ден. Перипетиите на търговеца Жамил Бишара (продължение на образа на Фадул от “Токая Гранде”), на образования безделник “професор” Радуан Мурад, на стария, видял се в чудо, баща Ибрахим Жафет и на младежа Адиб Баруд (който редува любовните ласки в семейното ложе с хубав бой, за да е семейният живот процъфтяващ и здравословен) са едно весело сбогуване с Жоржи Амаду, което е и необходимият “хепиенд” на творчеството на най-големия хедонист в бразилската литература (пък и не само). В чисто литературен план предишният му роман, “Токая Гранде” (1987), беше шедьовър (и до днес е любимото ми произведение от този автор – б.авт.), но просто щеше да е грехота един такъв жизнеутвърждаващ път в литературата да завърши с толкова потресаващо мрачно произведение. Та затова прочетете “Турците” - ще ви олекне и пак ще заобичате живота - а това май е по-важно от всякакви литературни акробатики и жонглирания.

(Материалът е публикуван във в. “Гласове”)