В неделната вечер ви припомняме изкуството на един от великите музиканти на ХІХ и ХХ век – Артуро Тосканини (25 март 1867-16 януари 1957).
Цяла епоха в изкуството на дирижирането е свързана с това име. Тосканини не слиза от пулта в продължение на почти 70 години, дарявайки на света недостижими интерпретации на музика от всички епохи и националности. Личността му и до днес е символ на преданост към изкуството, той е истински рицар на музиката, който не познава компромиси в стремежа си към идеала.
За Артуро Тосканини са написани огромно количество страници – от музиканти, от писатели, от критици, от журналисти. И всички те определят като най-важна черта на творческия му облик безкрайния стремеж към съвършенство. Той никога не е бивал удовлетворен – нито от себе си, нито от оркестрите си. Концертните и театрални зали са се взривявали от възторжени овации, рецензиите са го засипвали с превъзходни епитети, но за този Маестро най-висш и взискателен съдия е била неговата музикантска съвест, непознаваща покой. Всяка негова репетиция е била подвиг. Тосканини не е изпитвал и капка жал – нито към себе си, нито към оркестрантите. Така е било през целия му живот – и на младини, и в разцвета на кариерата му, и в нейния залез. Тосканини на пулта е бил повече от атракция: негодуващ, той крещял и умолявал, късал ризата си, чупел палки и часовници, наричал оркестрантите „убийци”, после ги карал да повтарят една и съща фраза стотици пъти. Никакви отстъпки – музиката е свещена! Този вътрешен импулс на диригента се е предавал на всеки музикант. Великият артист умеел да „настройва” душите на своите оркестранти. В това единение на хора, предани на изкуството, се раждало съвършеното изпълнение, за което Тосканини мечтаел през целия си 90-годишен живот.
Младият Тосканини доста рано определя дирижирането като свое призвание. Той е роден на 25 март 1867 година в Парма, в семейството на шивача Клаудио Тосканини, страстен националист и бивш гарибалдиец. Музикалните способности на Артуро го отвеждат в Кралската музикална школа в Парма, където учи виолончело, пиано и композиция, 11-годишен получава стипендия, а на 13 започва да концертира като професионален виолончелист. След като завършва консерваторията, Тосканини е приет в пътуваща оперна трупа за водач на виолончелите, помощник на хормайстора и корепетитор. През 1886 трупата заминава за Рио де Жанейро и по време на това турне, заради недоразумения между диригента, мениджърите и публиката, младият Тосканини получава своя рядък шанс. На 25 юни 1886 той за първи път застава на диригентския пулт в Рио де Жанейро, за да проведе спектакъл на „Аида”. 19-годишният младеж демонстративно хвърля партитурата и дирижира наизуст. Резултатът е триумф. Вниманието на музикалния свят е привлечено. Тосканини се завръща в Италия, получава първия си ангажимент в Торино и в следващите 12 години дирижира в повече от 20 италиански градове и градчета, превръщайки се в знаменитост. В края на ХІХ век, през 1898 става музикален директор на Миланската Скала. Негов идеал в живота и изкуството е Джузепе Верди. Музиката на Верди за него е олицетворение на италианската националност. В оперите на Верди той цени и подчертава преди всичко пълното сливане на словото и музикалната изразност, което може да се оцени само ако познаваш родния им италиански език. Тосканини смята, че Верди притежава и безпогрешен усет за истината, а особено цени лекотата, изяществото и блясъка в партитурите му. „Пейте! Пейте!” – изисква диригентът от оркестрантите си, репетирайки опери на Верди. Според Тосканини нито един друг автор не притежава подобно мелодично богатство. Пеенето е основата на диригентското изкуство за Тосканини. Според него нищо не може да затъмни красотата на звука на човешкия глас, съвършено постигната от Верди. И още едно важно качество – психологическата достоверност на оперното действие. Операта е музикална драма, която трябва да трогва сърцата и да убеждава, че случващото се на сцената е част от реалния живот.
Веднъж, изучавайки партитурата на „Фалстаф”, Тосканини случайно намира вътре малко парче хартия с няколко думи, написани със старческия почерк на Верди: „Всичко свърши. Върви, върви, стари Джон – върви си по пътя, колкото ти позволи животът...”. Тосканини грижливо сгъва листчето и го скрива в джоба си. Оттогава той не се разделя с бележката на Верди – до смъртта си. Като много други италианци, Тосканини наивно вярва в силата на талисманите. Думите на Верди за него са най-силният талисман. Носят му щастие. Помагат му да работи.
Години по-късно добрият приятел на Тосканини – великият Бруно Валтер, го кани в Залцбург, Артуро предлага да постави там именно „Фалстаф”. Валтер е доста учуден – в Залцбург се играят само Моцарт и Вагнер. Но Тосканини е категоричен и дори заплашва, че просто няма да отиде в Залцбург с друга творба. „Фалстаф” е реализиран бляскаво и от този момент не слиза от немските и австрийски оперни сцени.
Разбира се, гений като Тосканини не би могъл да остане ограничен в рамките на един жанр, още повече на творчеството на един композитор. Но въпреки безспорните си постижения в симфоничните жанрове, той е известен най-вече със световните премиери на много оперни шедьоври, създадени в края на ХІХ и началото на ХХ век. Най-ярките примери са „Палячи” на Леонкавало в Милано през 1892 и „Бохеми” на Пучини в Торино през 1896. Тосканини дирижира и първото изпълнение на „Турандот” на 25 април 1926 в Скалата. Тази премиера е известна с незабравимия му жест: точно по средата на третото действие, след смъртта на Лиу, диригентът оставя палката, обръща се към публиката и казва: „Тук свършва произведението на Маестрото”. Светлините угасват, публиката остава в мъртва тишина, а след малко започват френетични възгласи: „Слава на Пучини!”. Вероятно няма специалист, който да не съгласи с твърдението, че Тосканини е един от най-великите оперни диригенти в световната история. Той е притежавал дълбоко чувство за гласовете и прекрасно е познавал сцената. В продължение на 16 години – с две прекъсвания, той е водещият диригент на най-престижния италиански театър – Миланската Скала. От 1898 до 1903 разделя времето си между зимния сезон на Скалата и сезона в Буенос Айрес. През 1904, поради разногласия с художествената политика на Скалата, Тосканини напуска, но през 1906 се завръща за още две години. През 1908 поредна конфликтна ситуация го заставя отново да напусне Милано. Така Тосканини за първи път се оказва в САЩ, където от 1908 до 1915 е диригент в Метрополитън опера, Ню Йорк. Именно с Тосканини започва триумфалната епоха в историята на най-престижния американски оперен театър. Той привлича в Ню Йорк легенди като Енрико Карузо и Джералдин Фарар, а една от най-ярките му постановки на сцената на МЕТ е „Борис Годунов” на Мусоргски. Но и в Ню Йорк Тосканини изразява несъгласие с „художествената политика” и през 1915 отново заминава за Италия, където след края на Първата световна война отново става главен диригент на Скалата. Този период – от 1921 до 1929 година, е време на бляскав разцвет за театъра, но през 1929 Тосканини напуска Италия, защото на власт идват фашистите. Той никога не е обичал музикалната атмосфера на Америка, отровена от единствената мисъл за все по-големи и по-големи печалби. Не обича и Метрополитън опера, въпреки че от 1908 до 1915 е бил причина за „златния период” на нюйоркския театър със световната премиера на „Момичето от Запад” и американската – на „Борис Годунов”. В откровени разговори обаче Тосканини нарича МЕТ „свинска кочина, която отдавна трябваше да изгорят”. Затова през 1929 Тосканини решава да се откаже от оперния театър и приема поканата да ръководи оркестъра на Националната корпорация за радиоразпръскване – NBC в Ню Йорк. Радиоразпространението, перспективите на тази нова за времето медия предизвикват живия интерес на възрастния диригент. Той очаква нов начин на работа, нови предизвикателства, а творческите рискове винаги са го привличали. Домът му в Милано е разграбен. В Италия властва Мусолини. Фашизмът е победил и в Германия и Австрия. „Изгубих три страни” – горчиво констатира диригентът. И така, той живее в САЩ, Ню Йорк, с жена си и децата си – сина Валтер и дъщерята Ванда. Ванда е омъжена за великия пианист Владимир Хоровиц. Тосканини обожава дъщеря им Соня. След работата в операта, Тосканини смята симфоничния оркестър за нещо, което съвсем не изисква колосална енергия. Само няколко години са му достатъчни, за да възпита своя състав според своите принципи. Създава колектив, близък на творческото му кредо.
Още от 1927 година Тосканини съчетава работата си в Скалата с ангажименти в САЩ. След 1929 прави обратното – работи в Ню Йорк и не престава да пътува до Европа. През 1930 той заминава с американския си оркестър на първото европейско турне. В десетилетието на 30-те години дирижира на Байройтския и Залцбургския фестивал, и от 1935 до 1939 всяка година прави собствен фестивал в Лондон, а през 1938-1939 участва и във фестивала в Люцерн. През 1936 Тосканини е сред създателите на Палестинския оркестър, наричан днес Израелска филхармония. От 1930-а всяко лято дирижира в Байройт, където поставя „Танхойзер” и „Тристан и Изолда”, после „Парсифал” и накрая, през 1933 – любимата си вагнерова опера „Нюрнбергските майстерзингери”.
Както приживе, така и днес – 55 години след смъртта му, никой не би се решил да отсъди в кой от музикалните жанрове най-ярко е изявен талантът на Тосканини. Неговата „вълшебна пръчица” ражда шедьоври както на оперната сцена, така и на концертния подиум. Оперите на Моцарт, Росини, Верди, Вагнер, Пучини, Мусоргски, Рихард Щраус, симфониите на Бетовен, Брамс, Чайковски, Малер, ораториите и кантатите на Бах, Хендел, Менделсон, пиесите на Дебюси, Равел, Дюка – всеки прочит на Тосканини е откритие. Репертоарните му страсти не познават граници.
Разбира се, голямата любов на живота му е Верди, но той с удоволствие включва в програмите си съвременна, току-що създадена музика. Така, през 1942 година оркестърът на NBC става първият, изпълнил в Америка Седмата симфония на Шостакович. Всъщност, още през 20-те години на ХХ век Тосканини включва в репертоара си Първата симфония на Шостакович, създадена от 19-годишния композитор. Името на автора е световно неизвестно, но Тосканини веднага усеща, че се е родил голям талант. Когато Хитлер напада СССР, Тосканини е на страната на руснаците. Всяка сутрин той чете куп вестници, интересува се от военните действия, дори на специална карта си отбелязва придвижването на войските. Тосканини – истински син на гарибалдиец, разбира и от военно дело! През пролетта на 1942 той научава, че в обсадения Ленинград Шостакович е написал Седмата си симфония. Диригентът е дълбоко развълнуван и страстно мечтае да има тази нова симфония, да я изпълни в САЩ, където за войната в Европа се знае малко. Но задачата е трудна. Най-малкото – как да получи партитурата? Атлантическият океан е пълен с немски подводници и мини. Оръжие и продоволствия за Русия се транспортират от Америка, но с огромен риск. Тосканини чака нотите. Те са преснети на фотокопие и изпратени в Америка по най-сложния път: от Москва със самолет до Ташкент, после до Ашхабад, след това в Иран, оттам – през Ирак, Египет и цяла Африка – през Атлантика. Най-после копието благополучно пристига в Ню Йорк. Тосканини не излиза от кабинета си три дни, разучавайки партитурата. На петия ден я знае наизуст. Лятото в Ню Йорк е горещо и прашно, но 75-годишният Тосканини репетира както винаги, с огромна отговорност, без да пропуска нито един детайл. Симфонията е символ на Русия, която Тосканини открива за себе си. Той винаги е считал за своя мисия да отрази вярно написаното от автора. Един от оркестрантите си спомня, че го е питал за интерпретацията на някаква творба, а отговорът бил: „Много просто. Аз я изпълнявам така, както е написана. Това, разбира се, не е лесно, но няма друг път. Нека невежите диригенти, сигурни, че са над самия Господ, да правят, каквото им хрумне. Истинският диригент трябва да има мъжеството да прави това, което е написано”. След генералната репетиция на Седмата симфония на Шостакович Тосканини уморено слиза от пулта и казва: „Тя е написана така. Нека сега другите да започват своите „интерпретации”... Първото изпълнение е на 19 юли 1942 в студиото на NBC, Ню Йорк.
Джордж Гершуин – още един съвременен композитор, когото Тосканини много харесва. Италианският диригент се оказва изключително чувствителен както към вкусовете на американската публика, така и към таланта на американските музиканти. В програмите му с оркестъра на NBC откриваме много пиеси на американски автори, включително и от популярните жанрове. Но най-любим на Тосканини е Гершуин, в когото той вярва безрезервно. Уникалният талант на Тосканини му дава възможността да изрази Америка чрез музиката на Гершуин точно както го е правил с Италия чрез музиката на Верди и Пучини, и с Германия чрез вагнеровите шедьоври в Байройт.
Писател от ранга на Стефан Цвайг е бил поразен от могъщия талант на Артуро Тосканини и му е посветил възторжени редове, в които четем: „В негово лице един от най-правдивите хора на нашето време служи на вътрешната истина в произведенията на изкуството. И служи с толкова фанатична преданост, с тъй неумолима строгост и едновременно смирение, каквито едва ли ще намерим днес в някоя друга област на творчеството. Без гордост, без високомерие, без своеволие служи той на висшата воля на любимия си майстор, служи с всички земни средства: посредническата сила на жреца, благочестието на вярващия, взискателната строгост на учителя и неуморната страст на вечния ученик... В изкуството – такова е нравственото му величие, такъв е човешкият му дълг – той признава само съвършеното и нищо, освен съвършеното...”
неделя, 4 март, 19.30 часа
По публикацията работи: Цветана Тончева
Последвайте ни и в
Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!