На пети април се навършиха 105 години от рождението на Херберт фон Караян. Диригентът, който живя обсебен от страха да не пропилее нито миг от отредените му дни. Твърде рано си бе поставил тази задача. И я изпълни блестящо. Гледаше все напред. Не си губеше времето в мъчителни ретроспекции. Херберт фон Караян – съвършена сплав от изумителен талант, сърце и магнетичен чар. В изобилие при това! През 50-те и 60-те години го наричаха „генералният музикален директор на Европа”. Едва ли някой преди него е разполагал с такава власт.
След феноменалната „Лучия” с Калас Караян става постоянен диригент в Миланската скала. По същото време (средата на 50-те) маестрото се превръща в главно действащо лице на фестивала в Залцбург. Пожизнен диригент на Лондонската филхармония, директор на Виенската Щаатсопер. След смъртта на Фуртвенглер Караян наследява поста шеф-диригент на Берлинската филхармония. Остава там 34 години. Най-важните в живота на маестрото. Нарича Берлинската филхармония „моя оркестър”, а членовете му – „моите музиканти”.
„Запознанството ми с берлинските филхармоници бе през 1937 година”, разказва Караян пред Ричард Осбърн в книгата „Разговори с Караян”. „Още първата репетиция бе като светкавица. Сякаш си срещнал жената, без която не можеш… Възможно ли е тогава да се говори за деспотизъм в отношенията диригент – оркестър? Та аз изисквам най-много от себе си! С годините все по-ясно усещах, че мога в същата степен да изисквам и от моите музиканти. Но внимавам с психиката им. Те имат артистична душа, а аз мога да работя само в хармония. Но погледнете лицата им – та те се разхубавяват в миговете на творческо горене!”, възкликва Караян.
Дебютът му с Берлинската филхармония, а сетне и в театъра с „Тристан и Изолде” (тогава е на 30), подтиква един от най-влиятелните критици Едвин ван дер Нюл да изрече: „Появи се чудото Караян!” И да обяви коронацията на нова, ослепителна звезда в музикалната галактика.
Записите на Караян вероятно са над 800 в над 100 милиона копия. Едва ли има друг диригент с подобен аудио-, а и видеоархив. Да не забравяме, че маестрото имаше и собствена филмова компания с име „Космотел”. На лента са запечатани за идните поколения осем опери, над 40 симфонии и концерти… С безпогрешен усет и прозорливост Караян вижда перспективата в съвременните възможности за звукозапис. Огромния потенциал за усъвършенстване на крайния продукт, без, разбира се, да се пренебрегват и финансовите му измерения. За Караян звукозаписното студио е вид лаборатория. Там могат да се постигат резултати, почти немислими в концертната зала. А и възможността да въздействаш на милиони. Пред биографа си Ернст Хойсерман диригентът споделя:
„За мен музиката има 100 лица. Годините не биха ми стигнали да се поберат всичките ми идеи. Нямам предвид количество произведения, а неустоимия стремеж към все по-добро…” Караян записва четири пъти цикъла от Бетовеновите симфонии. Последният интеграл е от 1982 г., а разликата според критиците е твърде съществена с този от преди 20-ина години. Диригентът удивлява с невероятен хъс, а и с възможностите (въпреки тежките здравословни проблеми) да работи на максимални обороти. Все да търси. Да побеждава – първо себе си. Да променя възгледи, маниер на изпълнение, да експериментира… „Караян те кара да свириш като прокълнат, но изтръгва всичко от теб. Една негова репетиция струва колкото четири с друг диригент”, твърди един от цигуларите на Берлиската филхармония. А когато питали маестрото, защо дирижира със затворени очи и без партитура, отговарял: „Не гледам, но дирижирам всеки музикант. Съсредоточавам се максимално, а сетивата се изострят до краен предел. Колкото до партирурата – тя е в глаата ми.” Паметта на Караян действително е феноменална. В нея са вградени 100 симфонии, концерти, сюити… По голямата част от Вагнеровите опуси, половината от тези на Моцарт, почти целия Верди…
Безапелационния авторитет, който Караян си бе изградил в музикалния свят, не рядко го забавляваше: „Тосканини дирижираше своя оркестър с гениален камшик. Бруно Валтер пък „канеше” оркестрантите да музицират с него. За мен – те са мои партньори.
Колкото до солистите – те свирят на своя отговорност. Аз само ги слушам”, разяснява Караян на биографа Хойсерман.
Бе убеден, че музиката е въпрос на ритъм. „Мога да подмина някоя фалшива нота, но ако се свири в погрешно темпо – ставам агресивен. Същото е при летенето: не забелязваш скоростта. Щастието се идентифицира с усета за точно определен ритъм.” Целият живот на диригента протича в стремителен ритъм. Определя го той самият, а в началните години – околните, изумени от дарбата на синеокото момче. На четири години са първите уроци по пиано, на десет – приема овациите на публиката.
Повратна точка бележи обучението му в Моцартеума, в родния Залцбург. Директорът Бернхард Паумгартнер съветва Херберт: „Музиката, както си я представяш, не може да се създаде само с две ръце. Необходим е оркестър. Ти трябва да станеш диригент.” Най-ценният съвет в живота на Караян, според собственото му признание. На 19 години вече е на пулта в театъра в Улм. Работи с почти камерен оркестър от около 26 души, свирили във военни състави. И солисти със символични възможности. Заплатата е 80 марки месечно. Но Караян трупа репертоар. Учи се да върши цялата работа около организацията на всяко представление. Формира се удивителното му чувство за отговорност, стремеж към съвършенство, въпреки съпротивата на околните. В Улм и Аахен Караян изучава занаята. За да обяви години по-късно: „Не съм роден да се подчинявам! Единствено, когато подготвяш всичко сам, можеш да мечтаеш за съвършенство. Ако има несполуки- виновен си само ти.”
И още от признанията на маестрото: „Опитвал съм винаги да извлека максимума от живота. Изживях прекрасни мигове и съм благодарен на съдбата. Мечтаех да стана не просто музикант, а да моделирам музиката. Нотният лист е абсолютна загадка. Качваш се на пулта, само ако изпитваш необходимост да вграждаш в него въображение, собствените си преживявания и чувства. Резултатът пък зависи не толкова от градуса на емоцията, колкото от силата на внушението”, изповядваше фанатично Караян. И го постигаше както никой друг. Казваше, че се е учил от Райнхард (що се отнася до законите на театъра), от Франц Шалк и Виктор де Сабата, от Рихард Щраус… Опитвал се е да обедини точността и непримиримостта на Тосканини с магьосническите моменти, постигани от Фуртвенглер, когато оставяш решенията на оркестъра…
Критиците пък твърдят, че Караян взима най-ценното от старата школа и го насища с нови революционни елементи. Тайната на обаянието му на пулта без съмнение произтича от тази вулканична сплав.
Наред с музиката неудържимо го привличаха бързите коли, самолети, яхти. Обичаше хубаво да се наспи преди концерт. Да посреща изгрева на слънцето, застинал в някоя йогийска поза. Събираше сили, за да не пропусне нито миг от още един, подарен от съдбата ден. Говореха за „империята Караян”. За благотворителната фондация. За конкурса за диригенти в Берлин (основан още през 1962), за научния център за изучаване психологическите особености на музикантската професия… А над всичко бе собственото признание: „Само музиката е способна да ме направи истински щастлив!”
В неделната вечер ще звучат записи на берлинските филхармоници и техния пожизнен диригент Херберт фон Караян: Вариации по тема от Хайдн на Брамс, клавирен концерт № 2 от Рахманинов със солист Алексис Вайсенберг, Дивертименто във фа мажор от Моцарт и Литургична симфония на Артур Онегер.
неделя, 14 април, от 19.30 часа
По публикацията работи: Ивета Грънчарова
Последвайте ни и в
Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!
