Eмисия новини
от 15.00 часа
Размер на шрифта
Българско национално радио © 2024 Всички права са запазени

Тони Палмър: Идвам в България от цяла вечност

Човек инстинктивно чувства какво изразява музиката, казва британският режисьор, който е специален гост на София филм фест

Тони Палмър
Снимка: БГНЕС

Големият британски режисьор Тони Палмър, удостоен с Наградата на София за цялостен принос в световното киноизкуство през 2010 г., е специален гост на 26-тия София филм фест. Палмър представя дигитално възстановения си филм „Англия, моя Англия“, пресъздаващ живота на английския композитор Хенри Пърсел.

Пловдив беше идеалното място за снимките на „Англия, моя Англия“, казва Тони Палмър.

„Композиторът Хенри Пърсел е живял през 17 век, а старият Лондон е изгорял в големия пожар през 1666 г. Точно тогава започва животът на Пърсел. Търсехме място, което да прилича на стария Лондон. Всички филми които правя, са с много скромни бюджети, така че винаги търсим подходящи места, вместо да строим декори. Вече се бях срещнал със Стефан Китанов, споменах му за филма и той попита - мислил ли си за Пловдив? Показа ми снимки и аз осъзнах че това е идеалното място. Така възникна тази копродукция, която всъщност беше първата копродукция между българска и британска компания.“

Имам чувството, че идвам в България от цяла вечност. Мисля че за пръв път дойдох през 1997. Сегашното ми идване на София филм фест е единадесето по ред, защото първоначално това беше рокендрол фестивал, но в последствие добави повече филми към рокендрола. Освен това съм работил тук и съм снимал тук и винаги идвам с радост.“

„Когато за пръв път дойдох тук, мавзолеят на вашия диктатор все още беше на мястото си и ми напомняше за онова, което е било, а вече не е. Достатъчно съм стар, за да помня и съм бил във всяка източноевропейска страна зад Желязната завеса. Имам деца на 20, 19 и 16 години, твърде млади, които нямат представа какво е било. Синът ми се интересува от политика и аз постоянно му повтарям какво беше да отидеш в Източна Германия, Полша, Русия. Направих филм за Стравински и снимах в Съветския съюз, а това беше много трудно. По-късно направих филм за Шостакович и ми беше забранено да снимам в Съветския съюз, защото руснаците се страхуваха, че ще разкажа истинската история на Шостакович, която те не одобряват. При снимките на филма за Стравински единственото място, на което ми забраниха да отида, беше украинското градче Устилуг. Още оттогава съм силно привързан към Украйна - това градче е на полско-украинската граница, там Стравински е имал къща. Руснаците постоянно ми казваха - нет, нет. Когато по-късно отидох в Устилуг, разбрах защо. По времето, когато снимах филма, къщата е била в окаяно състояние, освен това щях да видя всички съветски ракети, насочени към Западна Европа.“

„За да можем да снимаме в Съветския съюз през 1981 филма за Стравински, трябваше да направим копродукция със съветска фирма. В случая това беше Госттелерадио, държавното радио и телевизия, което е горе-долу толкова лошо, колкото и днес, в смисъл, че и сега казва лъжи. Това беше просто държавна фирма. За да получим разрешение да снимаме не само трябваше да имаме копродукция, но трябваше да говорим и с председателя на съюза на съветските композитори Тихон Хренников. Знаех за него. Знаех например заради един по-късен филм, който направих, посветен на Шостакович, че Жданов, в прочутото изобличаване на Шостакович, разкъсва ръкописа на Девета симфония  пред него, но после се случва нещо, което е дори по-лошо - Хренников, който по онова време е помощник на Жданов, танцува казачок върху разкъсаните нотни листове на Девета симфония на Шостакович. Знаех, че ми предстои да срещна човека, който е направил това. А той се държеше абсолютно очарователно. Имаше много водка, сладкиши, направо не можеш да си представиш по-мил човек. Исках да правя снимки с балета в Болшой театър и тогава се случи интересна случка. Отидох в Болшой и им казах, че искам да заснема една сцена от балета на Стравински „Петрушка“. Появиха се четиримата танцьори на сцената на Болшой, танцуваха и ние ги заснехме. Бяха великолепни! След това балерината от сцената дойде при мен с един голям букет с червени рози и ми каза, че много ми благодари. Аз се сащисах - не трябваше вие да ми поднасяте рози, аз трябваше да ви ги поднеса! Тя обясни на нейния слаб английски - не, не, вие не разбирате защо ви поднасяме цветя. Защото никога не сме играли този балет. Трябваше да го научим специално за снимките. Нямаме го в нашия репертоар.  Ето, ние сме четирима танцьори и сме ви  благодарни, че можахме да го научим заради това че вие го филмирате, каза тя. Бях изумен.

След това снимахме Държавния оркестър, дирижиран от Владимир Федосеев и изпълнението му беше абсолютно изумително! Записите от различни части на „Пролетно тайнство“ и други творби бяха най-доброто нещо, което някога съм слушал.“

Получи се чудесна копродукция до момента, когато се върнах в Лондон. Върнахме се, направихме филма, приключихме с редакцията. Филмът за Стравински се оказа с продължителност три часа. В този момент братът на жената, с която живеех, а той беше първи секретар в британското посолство в Москва - около шест месеца след приключването на работата по филма, той ми изпрати съобщение, че идва в Лондон и иска да се видим, защото щял да ми покаже нещо. Той донесе VHS касета и ми я показа. На нея беше записан моят филм, но съкратен до 60 минути - от три часа, и включваше само материала, заснет в Западна Европа. Тогава разбрах, че Хренников сключи този договор, за да сложи ръка върху западния снимков материал за Стравински, който иначе не би могъл да получи. Това е бил единственият му интерес. Той не се интересуваше от Стравински. Освен това в края на филма пишеше - създаден от Тихон Хренников“, спомня си Тони Палмър.

„Втората среща стана, когато реших да заснема филм за Шостакович. Рече - господин Палмър, толкова се радвам да ви видя! Такова удоволствие е да се правят филми с вас! Имаме километри филмова лента с Шостакович, заснели сме как Шостакович свири на пиано, дирижира, дори ми каза за две неща, които ме изумиха - имаме снимки как Шостакович пазарува, дори снимки как той плува. Тогава Хренников стана, заобиколи масата, дойде при мен, сложи ръка върху моята и каза - но, естествено, господин Палмър, вие ще разкажете истинската история за Шостакович, нали? С което искаше да каже - ще разкажете официалната съветска версия за онова което се е случило с Шостакович, не истината. Докато ми казваше това, зад гърба му висяха три огромни фотографии. На снимката отляво беше Стравински, чиято музика той повече или по-малко беше забранявал да се изпълнява, вдясно беше портретът на Прокофиев, чиито живот беше съсипал, няма съмнение, а отгоре беше снимката на Шостакович, чиито живот също беше съсипал. Представете си, седя срещу този човек, който е толкова очарователен и е седнал под три фотографии, които са неговото завещание от големи музиканти, чиито живот е опропастил. Гледах всичко това и му казах - господин Хренников, много сте любезен, че ми предлагате да ползвам този огромен снимков материал, толкова съм ви благодарен, ще ви се обадя. Възнамерявах да направя документален филм, но в този момент осъзнах, че не мога да направя това. Наложи се да заснема драма, игрален филм. Но дори тогава, когато приключихме филма, руското посолство в Лондон направи всичко възможно да спре излъчването му. Започнаха да издават забрана след забрана - че нямам право да използвам музиката, обаче аз я използвах. Казаха ми - нямате право да излъчвате филма, защото хулите съветската страна.“

Да направя филм за Шостакович беше много важно за мен, защото той олицетворява всичко, което един човек на изкуството е, както като човешка, така и като политическа фигура. Всяко изкуство е политическо, а Шостакович представлява тази мантра, облечена в плътта на едно човешко същество. Срещнах се с Шостакович за кратко, когато дойде в Англия през седемдесетте години на миналия век.

Има една история за Шостакович, която е важна за мен. Като мнозина други мислех, че нещата около операта му „Лейди Макбет от Мценска околия“, изпълнявана в Болшой театър, се развиват така. Сталин отива да я види и с това се приключва. Излиза тази разгромяваща  редакционна статия, в която се казва - това е хаос, не музика и макар да не сме сигурни, можем да предполагаме, че статията е написана от самия Сталин - не знаех, че е имало около 18 месеца между първото изпълнение на операта и спектакъла, на който отива Сталин. Не знам защо Сталин толкова е забавил посещението си. Но през тези 18 месеца е имало повече спектакли на „Лейди Макбет“ в целия Съветски съюз, САЩ и Великобритания, отколкото общо спектаклите на музиката на Верди, Пучини и Вагнер.

Защо толкова много руснаци са отивали да я слушат? Най-накрая ми светна. И тази история е свързана с Евгений Евтушенко. Той ми я обясни. Когато приготвяхме операта заедно с Евтушенко, той ми каза - ако напиша стихотворение (не забравяйте, че той написа в Киев поемата „Бабий яр“, която е началото на 13-а симфония на Шостакович), та той ми каза - ние двамата с Дмитрий Дмитриевич смятахме, че операта ще бъде изпълнена един път и нас ще ни пратят в Сибир. Нали така става обикновено - един спектакъл и творбата е забранена. За щастие не били изпратени в Сибир. Но Евтушенко каза следното - ако аз напиша поема, в която пише - Сталин е лош човек - Сталин може да я прочете и да каже – „Този ли? Да се застреля.“ Но ако напишеш музика, която го казва, много е трудно да се докаже, че музиката казва точно това.

Мисля че през тези 18 месеца огромното мълчаливо множество от руснаци е знаело, че Шостакович изразява онова, което мислят във време, в което никой друг не изразява това, по един красноречив и незабравим начин. И сега мисля, че през 21 век, ако човек иска да научи какъв е бил животът между 1930 и 1953 година до смъртта на Сталин в Съветския съюз, достатъчно е да слуша музиката на Шостакович. Той ни разказва. Просто ни разказва какво е било онова време. Човек инстинктивно чувства какво изразява тази музика.“

Тони Палмър  Снимка: БГНЕС

Запитан кои големи музиканти и културни дейци в Русия олицетворяват днешната епоха и би ли заснел филми за тях Тони Палмър отбеляза:

„Аз съм пенсиониран възрастен човек и не правя повече филми. Сигурен съм, че има такива хора, които страдат, сигурен съм че има, но не ги познавам. Поддържал съм и все още поддържам отношения с много музиканти, които все още живеят в Русия. Не забравяйте, че аз бях първият западен режисьор, който е работил в Мариинския театър, театърът за музика и балет в Санкт Петербург, тогава Ленинград, и в Болшой театър, където навремето имаше един великолепен диригент - Валерий Гергиев, който вече никога няма да може да работи на Запад, никой няма да го наеме заради отношенията му с Путин. Беше уволнен от Мюнхен, Ню  Йорк, всичките му концерти в Лондон бяха отменени, никой няма да го покани повече.Тъжно е, но грешката е негова. Разбирам дилемата му. Нуждаеше се от пари, за да ремонтира Мариинския театър и да построи втората концертна зала. А кой има пари? Путин. А Путин беше заместник кмет на Санкт Петербург.

Всъщност аз съм се срещал с Путин. Дойде на премиерата на първата продукция, която направих в Мариинския театър - операта „Парсифал“ на Рихард Вагнер, дирижирана от Гергиев. След премиерата имаше прием и тогава се появи този смешен дребен човек, който обикаляше наоколо. Путин беше любезен. Каза, че не говори английски. А аз казах - да, но аз знам, че говорите немски и започнах да му говоря на немски. И знаете ли какво направи той? Просто се измъкна. Сред изпълнителите в операта има пет т. нар. цветни девици, главната девица беше едно напълно неизвестно сопрано, взето направо от хора, защото Гергиев беше осъзнал, че тя е специална - Ана Нетребко. Тя сега е световноизвестно сопрано, на което също няма да му бъде разрешено да работи на Запад, защото отказа да осъди действията на Путин или войната. Това е много интересно, защото онзи  ден имаше интервю по английската телевизия със Семьон Бичков, чудесен руски диригент, той говори срещу Путин дори когато говори за времето. Това беше поискано от руските творци да направят. Ние не искаме от тях да вземат страна срещу Русия, просто искаме от тях да кажат, че онова, което се случва в Украйна, е престъпление, че е непростимо. Това е война на Путин и неговата шайка.“

Още в началото на войната режисьорът изпрати писмо до операта в Киев, с което застана зад каузата на украинския народ. Палмър, който преподава в университети в Луцк и Лвов, смята, че ще има възмездие за настоящата война, по подобие на изправянето на Радован Караджич и Слободан Милошевич пред Международния съд в Хага.

„Това ще се случи на Путин и Лавров, готов съм да се обзаложа. Това със сигурност ще се случи, ще ги изправим пред съда. Тези хора са престъпници и лъжци. И в хода на историята няма да им се размине.“

„Невероятно е, като си помислим, че е 2022 г. в Западна Европа или в Европа, но това се случва. Бил съм много пъти в Киев, още от времето на комунистическия режим и това, което се случва в момента, може да ти разкъса сърцето и съвсем определено е непростимо“, коментира британският режисьор, според когото случващото се е невъобразимо.

„Руснаците вече не могат да се измъкнат. Не могат да продължават да лъжат, да казват  - не, не правим това, идваме да освобождаваме. Кого ще освобождавате? Украинците не искат да бъдат освобождавани.“

Ако има едно добро нещо от тази война, то това е вероятността Прити Пател да бъде уволнена и лично да бъде изпратена в Сибир, ха ха.  Представете си - най-добрата ѝ идея преди настоящата криза беше сирийските емигранти, които също са страдали ужасно, когато дойдат при нас, пресичайки Ла Манша, след като бъдат задържани, да бъдат изпратени към Тихия океан, до остров Възнесение. Значи, преминават 22 мили през Ла Манша, от Кале до Дувър и после да бъдат изпратени на 4 000 мили до остров Възнесение, понеже това е добро място за тях. Можете ли да си представите по-глупава идея?“

Цялото интервю слушайте в звуковия файл.

БНР подкасти:

Новините на БНР – във Facebook, Instagram, Viber, YouTube и Telegram.


Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!

Горещи теми

Войната в Украйна