"На първо място – болка и лишения, защото много от тях губят дома, родителите си, това, от което се състои всекидневната им безопасност. И ако до тях няма възрастни, на които да разчитат, това може да доведе до вътрешна катастрофа, в която на детето му е много трудно, защото нищо не му обясняват и то не разбира какво става."
Това казва Наталия Захороднюк, психоаналитичка, перинатална психоложка, президентка на Асоциация "Партус", Украйна за интердисциплинарна подкрепа в ранна детска възраст. Тя беше в България по покана на "Зеленият двор", първият по рода си терапевтично-обучителен център в България, съчетаващ идеите на психоанализата с педагогиката, логопедията, медицината, акушерството и др. Тази година "Зеленият двор" организира за дванайсети път Дни на Франсоаз Долто в България под надслов "Думите в тялото на бебето и на малкото дете". В доклада си Наталия Захороднюк обърна внимание на една страна от пагубните за децата последствия от войната, която остава като че ли незабелязана поради незапознатостта на хората и тежката ситуация, в която ги поставя войната.
"Ние възрастните разбираме, че сигналът за тревога не винаги означава бомбардировка. За детето, което е преживяло бомбардировка, всеки следващ сигнал за тревога, а също и всеки звук, който напомня сигнал за тревога, означава опасност. За съжаление много деца, особено в Източна Украйна, в момента не могат да посещават училище, защото там няма училищни занимания, но родителите им са там и може би ще е вярно, ако кажем, че по време на война децата са заложници на родителите си. Има родители, които са се погрижили за безопасността на децата си и са напуснали страната, други са се преместили в по-безопасни райони, но има родители, които остават заедно с децата си и децата, искат или не, остават в източните части на Украйна, където се водят активни боеве, а това е много травматично за тях."
"Много ме притеснява това, че най-силното чувство, което изпитват децата, е чувството на вина – осъзната или неосъзнавана. Осъзната, че са останали живи, а родителите им – не, а неосъзнавана, защото им се говори или може да чуят по новините, че военните загиват в името на децата. Опасно е да се чуват такива думи, защото те поставят на везните техния живот – какво да направят, за да изкупят дълга си към тези, които ги защитават и умират заради тях. Това е много опасно, трябва да се мисли, преди да се говори. Децата трябва да знаят, че възрастните защитават своите ценности, и това ще ги избави от чувството за вина и необходимост от жертване."
"Много е добре ние възрастните да им осигурим безопасност, да ги защитим от новините, да поставим граници чрез думите, времето и правилата. Т.е. да им покажем, че тази война има начало, но има и край. В момента има война, но тя ще свърши, защото историята показва, че всички войни свършват. Възрастните воюват, защото защитават своите ценности, това, в което вярват и обичат. Когато пораснеш, ще разбереш всичко това. Когато пораснеш, ще направиш своя избор."
Особено трудно е за децата от рускоезични семейства от Източна Украйна, потърсили сигурност в западните райони на страната, защото там те не са приети добре, руският език се асоциира с тоталитарния режим. Дали си представяме какво преживява дете, което вижда, че заради руския език майка му не е приета, но същевременно руският е езикът на баща му, загинал защитавайки Украйна. Още по-голяма може да е драмата в смесени руско-украински семейства. Всичко зависи от родителите и това, което те казват на децата, смята Захороднюк.
Как да приемаме, да говорим и да общуваме с украинските деца, намерили убежище у нас?
"Мисля, че първо трябва да бъдат приети родителите им, децата ще видят, че родителите им са приети. След това трябва да попитате родителите как са минавали дните им преди войната, какви ритуали са имали и да им се осигури това, което на първо място ще им даде някаква стабилност, това ще върне стабилността и на децата им. Как е минавал денят им, къде ще се установят да живеят, какво ще ядат утре – дребни неща, които обаче ще помогнат да се създаде някаква сигурност... Просто трябва да се каже простичко: заповядайте, тук ще нощувате през идващия месец, тук ще се храните, това е вашето легло, това – на детето ви, това са книжки, това е преводач, там можете да получите медицинска помощ, ако нещо ви трябва, кажете. И след известно време да попитате: нуждаете ли се от нещо, как се чувствате – и толкова. Не е необходимо да се прави нищо повече от обичайното, когато посрещаме гости."
Чуйте цялото интервю с Наталия Захороднюк и с проф. Моника Богданова, директорка на "Зеленият двор", психоаналитичка, преподавателка в Софийския университет.
