Далеч преди да се появи на бял свят, дори преди да бъде заченат, човек се ражда в думите на своите баби и дядовци, които по един или друг начин поставят пътя му, смята проф. Моника Богданова, преподавателка във Факултета по педагогика на Софийския университет, психотерапевтка, директорка на терапевтично-обучителния център "Зеленият двор".
Бебетата чуват думите на възрастните и "говорят" чрез изражения, телесни движения, реакции и симптоми. Доказано е, че бебето чува думите на майка си още в утробата и е важно майката "да назовава искрено това, което изпитва в момента, за да не се завързват тези възли на неизказаното", защото дори да не бъде изречено с думи, то се усеща от бебето.
Какво става обаче, когато думите на майката или на близките възрастни не са истинни, т.е. не отговарят на истинските им чувства и преживявания?
"Оттам бебето се чуди какво става и реагира по един особен начин… с тревога, с плач… Но има бебета, които реагират като "лекарство" на майка си – виждат това разминаване, не разбират какво се случва, но са спокойни, тихи и оставят тя да се наспи… Както е казала Франсоаз Долто, в една къща кучетата и бебетата знаят всичко. Те знаят всичко, въпросът е, че ние, не вярвайки в това, се опитваме да изиграваме по някой път излишни действия в театрална постановка, което в крайна сметка би довело до формирането на някакъв симптом по-нататък. Защото неизказаното или изказаното по този начин, то някъде остава в психичното, несъзнаваното и рано или късно се появява отново."
Вие говорите за "бебешка депресия". Как разчитате настроенията и "посланията" на бебетата?
"Бебешката депресия всъщност като идея тръгна от майчината депресия, която също е безспорна. Първите 4-5 дни след раждането жените изпитват различни емоции – от тъга, от загуба, от такъв един стремеж сякаш животът им да продължи по онзи пълен начин, какъвто е бил по време на бременността.
Посрещайки бебета в болницата, в която работя, няколко часа след раждането, когато лекарите казват, че цялата им кръвна картина е като буря… бебетата минават през различни етапи – от това "остави ме, знам къде съм" до паниката "какво става тук", тъй като те променят не само средата, те се срещат с миризмите по друг начин, със светлината по друг начин, с гласовете по друг начин и това да бъдат съпроводени в този момент, да бъдат посрещнати, е изключително важно. Не всеки път от майките, тъй като във Франция има такъв ритуал – когато майката не може или нещо се е случило около секциото, или трябва да бъде приспана, бащата е този, който посреща бебето, или екипът там. Мисля, че това е добра практика, без да е необходимо всеки път това да е психоаналитик, но да е някой, който посреща бебето и му разказва това, което се случва в момента… буквално с думи."
Що се отнася до начина, по който са посрещани бебетата в нашите родилни домове…
"По отношение на посрещането ние не можем да искаме повече предвид историческия етап на развитието ни като психоаналитици и психоанализата в България като цяло. За първи път в българска болница по този начин, защото аз имам редица опитности досега в болнични места, може би това е бил естественият път да се извърви, за да може сега и съвсем официално и по този начин в една българска болница, каквато е "Токуда", да мога да поема тези отделения (родилно, педиатрия, неонатология, инвитро) и всичко онова, за което вече и науката, и практиката ни в България през последните 12 години благодарение на д-р Сежер (Мириам Сежер, френска психоаналитичка) прави възможно случване на доста неща… В тази болница процесите са с натрупване, за да стигнем дотук, когато да речем кандидатите за асистирана репродукция ще имат възможност да говорят с мен или с някой колега от екипа, бебетата от родилното са посрещнати по този начин, за който говорихме, а в неонатологията там говоря също с преждевременно родените бебета и с техните родители, за да можем да реанимираме и душите, не само телата им."
Но освен в тази болница, където бебетата имат шанса да бъдат посрещнати от психоаналитик, имате представа за начина, по който в момента се посрещат бебетата масово в нашите болници
"Това е един дълъг диалог. Алиансът на българските акушерки го водят от години, но, каквото и да си говорим, истината е, че липсата на персонал, условията на труд в някои болници, защото не е само София, средната възраст на акушерките също е важна, освен това се появиха различни организации, които говорят каквото им падне, от сорта на това, че трябва да се кърми до 4 години… това също провали някои от идеите, които са абсолютно професионални и ясни, освен това се появиха така наречените консултанти по ранно детско развитие и цялото това клокочещо поле в един момент доведе до тотално объркване на родителите.
Как е прието бебето в света не бива да се абсолютизира. Много често има критични начални моменти, но майката намира този майчин инстинкт в себе си, подкрепена от бащата, и бебето преминава, независимо от това, което се е случило. Важно е също какво се случва след болницата, след петия ден. Какво става между бебето и майката и как тази връзка се развива. Ние в България нямаме тези женски консултации или лична акушерка, която да проследи тези въпроси, които са още много ранни между бебето и майката…
Това са практики в Германия и Франция,които отдавна са ясни – има човек, който е наоколо, това са и най-често програмите в така нареченото "поле за превенция на аутизма в ранна детска възраст, защото това също е важно, това е още една от задачите на съпровождането и посрещането на бебетата в началото на живота на семействата… В България това най-често се разбира на четвъртата, петата, третата година в най-добрия вариант, но за аутизъм ние психоаналитиците и обучени педиатри бихме могли да бъдем сензитивни и да знаем, че има такъв риск още след първата седмица от раждането... защото аутизмът се лекува до първата година, когато се засекат симптомите, когато някой знае какво прави в това поле. След втората и третата година положението е далеч по-трудно, процесите са вече много втвърдени…"
Нашумелият случай с разменените бебета е още един повод да се запитаме дали, акосе преосмисли и преодолее практиката на отделяне на бебето от майката, на чисто медицински подход, дори когато става въпрос за напълно естествено раждане, това няма да спести и рискове от такива странни ситуации, и напрежението и страха на малкото същество, което попада в една напълно нова, непозната среда, да се подобри и самият контакт между детето и майката?
"Тези въпроси съм ги задавала много и на акушер-гинеколози, и на акушерки, няма ли да е по-лесно, ако бебетата остават при майките. Много често отговорът няма да хареса вероятно на някаква част от аудиторията, но истината е, че нещо стана с майчинството също напоследък. Не са само лекарите тия, които трябва да попроменят малко и думите, и тактиката си в разни ситуации чисто психологически като подкрепа към майките, но някак си върви една тенденция за едно майчинство, в което бебето е такова, каквото е искано да бъде, трябва да е тихо и кротко, да е на разположение и да не пречи на съня. Има акушерки, които споделят, това не се вижда вероятно във всички болници, но има го като тенденция… за да се мисли за решения, трябва да се вземат и тези нюанси, да се мисли върху тях. Много майки казват: "Не го искам, искам да си почина,искам да остана още 2-3 дни в болницата, за да съм подготвена и вкъщи всичко да е наред ". Някак си бебе, което трябва вече да е вписано в рамката, която родителите си фантазират или са планирали за него. Тая сензитивност към темпото на бебето, към неговите желания, към неговия живот като че ли напоследък е поставена често под въпрос.
Така че, не е само бебето да може да бъде до майката, ами какво става с майчинството напоследък, това също е въпрос. Това да не боли майчинството, да може да си "наспан", да можеш да ядеш, каквото си искаш и "това кърмене какво да го правя"… Мисля, че сега това е резултат и от едни години на потребление, които преживяваме още – когато поискам, ще го получа – и някак си това бебе трябва да се появи по начина, по който е планирано да се появи."
Цялото интервю с проф. Моника Богданова чуйте в записа.
