Когато през 50-те и 60-те години на миналия век основателка на танцовия архив на Института за музикознание събирала запазеното към онова време автентично творчество, нямало смартфони с камери, HD камери, дигитални диктофони. Записът на звук ставал трудно, а на картина - още по-трудно. Но и с наличните за времето си носители, Райна Кацарова и други изследователи ентусиасти успели да съберат достатъчно, за да може последователите ѝ в Института за изследване на изкуствата към БАН да има какво да проучват.
Дигитализацията на записите отваря не само нови възможности за изследвания, но и за запазването на събраното, пояснява проф. Горица Найденова.
"Този архив е важен, защото съхранява един вече изгубен свят. Свят, който си мислим, че познаваме. Ние си мислим, че знаем какво е фолклорът, но когато влезе човек в архива и започне да слуша и да гледа, картината се оказва много различна от това, което хората днес си представят под фолклор."
Изучаването на архива до момента не е било толкова видимо, но за него винаги са били полагани най-големи грижи, отбелязва проф. Найденова пред БНР.
Дигитализацията е започнала още през 90-те години.
По думите ѝ кинолентите са били "буквално в нищото" и едва сега, благодарение на проекта, ги вадят на бял свят.
"Аналоговите носители имат срок на годност. Част от тях са на края му, хващаме последния влак. Цифровизацията означава спасяване на тези записи."
Следва много тежка обработка, преди да могат да бъдат показвани публично. Една от причините е, че трябва да се постигне синхрон с музиката, а не към всички ленти има музика, допълва Горица Найденова.
Записите са важни за всеки, който се интересува от старите селски стилове на игра, от обредите, както са изглеждали, когато са били заснемани на терен, категорична е тя.
160-те километра киноленти са минали през ръцете на етнохореолога Ивайло Първанов. Той признава, че работата му по сканирането на лентите била доста трудна.
"Отнема страшно много време, тъй като лентите са изключително стари и се изисква доста сериозна прецизност по почистването им, реставрирането им, след това настройките на скенера. Хванахме последния влак, защото тези ленти са на края на живота си."
Голяма част от лентите са вече повредени и на Първанов му отнема седмици, за да ги реставрира, за да съхрани всеки милиметър.
"Мотивира ме научният ми интерес, отговорността към изследователите, които са си оставили живота, мръзнейки по селата да обикалят и да търсят хората, които са носители на тази традиционна танцова култура."
И първите изследователи на народния фолклор като Райна Кацарова и Анна Илиева са били наясно, че нужната им по онова време технология е догонвала необходимостта автентичното народно творчество да бъде запазвано.
"Те имат много хубава крилата фраза – когато имаше какво, нямаше с какво, когато няма какво – има с какво", подчертава Ивайло Първанов.
Синът на изследователката Райна Кацарова – Гео Кукудов, вижда част от заснетия от майка му материал за първи път.
"Малко хора си дават сметка какво значи в 1927-28 година да тръгнеш с раница, тогава всичко се е записвало на ръка, да тръгнеш от село на село, из Родопите, Северна България, по помашките села – да започне да прави тези записи. Без да знае къде ще осъмне, къде ще преспи. Това е подвиг. Много малко хора си дават сметка за това."
Кукудов подчертава важността на започналия процес на цифровизация на фолклорния архив.
"Това е паметта на България."
Чуйте още детайли по темата в звуковия файл.
Снимки в публикацията: Добромир Видев, Институт за изследване на изкуствата
