Когато биваме осенени да поемем по някакъв личен път, неговите криволичения, разломи, спасителни пътечки не само вдъхват живот на първоначалното ни намерение, но го наместват в по-голямото пространство на взаимосвързани събития, мисловни връзки, идеи. Един авторски моноспектакъл, представен неотдавна в Рим, постави в центъра на вниманието две жени – представителки на различни поколения и националности, чиято житейска история се преживява и днес.
“Дневник от войната” дойде при мен буквално по интуитивен път”, казва Силвия Станоева. Актрисата никога няма да забрави онзи 12 октомври 2021 г., когато, за да отключи фантазията си преди едно представление, записва на лист спонтанен текст.
“Появи се образът на една жена, която броди в парк, която е трескава, която се разхожда сама в тъмното, която укрива някакви провизии – спомня си тя. – Появи се и образът на един мъж и постепенно нещата се наместиха. Сюжетът разказва за личното пътуване на Елена Мосие, която живее в окупирания от нацистите Париж по време на Втората световна война. Нейната история се преплита с живота на една съвременна Елена – писателка, която след лична травма от изоставянето започва да описва живота й в книга. Елена Панайотова намира записките на своята предшественичка, така да се каже, на една разпродажба на къща в Ротердам.”
В моноспектакъла си Силвия Станоева разкрива многоликата същност на войната, която подобно на чудовище с многобройни пипала прониква в човешкия живот на най-различни нива. “Войната е в нас, войната е и около нас – когато човек трябва да се бори, а понякога дори да извоюва своето право да съществува”, изтъква тя.
“Най-важната тема е за начините, по които войната ни променя, каква е ролята на жената в тази ситуация – продължава актрисата. – Но може би темата, която най-много ме засягаше тогава, беше за това как да подкрепим живота. Защото ние носим отговорност към този живот, ние сме се появили тук не само за да изживеем мига, както е модерно сега да се говори, но може би и за да оставим нещо след себе си. Съществува и още една лична тема – свободата не е нещо, което някой ще ни подари, и всекидневно, дори в държавите на пръв поглед много спокойни и уредени, ние трябва да водим битки, за да заявим себе си, че съществуваме.”
Когато Силвия Станоева пише текста за своя моноспектакъл, войната в Украйна все още не е избухнала. Днес казва, че аналогията е неизбежна. Затова и, подобно на парижката Елена от времето на Втората световна война, съществува съвременната Елена от Украйна.
“В ситуация на война най-вероятно съществуват различни Елени – казва Силвия Станоева. – Това, което свързва тези две жени, е патриотизмът, чувството за чест и гордост, чувството за дълг и мисия, чувството, че не можеш да понесеш някой да влезе в твоите граници, да оскверни твоя дом, който един ден би трябвало да бъде твоя гроб, както казва Шарл де Гол по време на френската съпротива. Случва се едно голямо отключване – осъзнаваш себе си и откриваш своята мисия да защитиш.”
Силвия Станоева от девет месеца живее в Рим, където търси своето професионално място най-вече в света на киното. В своята досегашна кариера откроява участието си в спектакъла “Нирвана”, за което получава награда на театрален фестивал в Китай, както и в постановката “Клер&Мадам&Соланж”, донесло й “Икар” в категория “Дебют”, а също ролята на Беба в късометражния филм “Шшшт... попей ми” на режисьора Андрей Волкашин и първия си авторски моноспектакъл “33”. Предстои й да представи “Дневник от войната” пред българска аудитория в няколко страни, а междувременно посещава кастинги, за да осъществи мечтата си и да се утвърди в Италия.
“Това е моята битка – искам да ме отведе към възможност да се реализирам като актриса – категорична е Силвия Станоева. – За мен това би означавало тоталното щастие - да мога да играя, да бъда приета, да се представям винаги на ниво, да откривам нови неща. А също да ставам все по-силна – като човек и като артист.”
Снимки: личен архив
