Хранилищата на Народната библиотека “Св. Св. Кирил и Методий” пазят броевете на вестник “Зора” от 1944 година. Преди 65 години на 26 февруари в този вестник излиза “Внучката на хаджи Серафим”, първият от 12-те разказа, които предвещават и появата на “Железният светилник” от Димитър Талев (1898-1966). На 4 септември 1946 година писателят се подписва под завършения ръкопис на първия роман от бъдещата тетралогия. Бял свят обаче той ще види след доста време – чак през август 1952.

Защо “Железният светилник”? Мнозина виждат в заглавието на романа нещо много ренесансово: светилникът разпръсква светлина, но и грее, огънят му топи желязото, а то се кове, дорде е горещо.

Първата сцена
в романа сякаш крие в себе си замисъла на целия предстоящ епос: “Едва-що бе преминала голямата чума в лето 1833, която лежа дълго, като тъмна, отровна мъгла над цялата страна. По това време Стоян Глаушев забягна от родното си село Гранче, което беше на три часа път от град Преспа.” А той е “град със стара слава”. Тесни са уличките му, шмугващи се “покрай високи порти, между редица къщи.”, през малки мегданчета, които и днес носят аромата на онова време в родния Прилеп (прототип на митичната Преспа). Когато ти, човекът от ХХІ век, като странник застанеш пред тези стари къщи, усещаш как “Малки прозорчета, обковани с железни решетки, надзъртаха от долния кат, а горният кат с издут еркер беше цял в прозорци с шарени или бели завеси. Чардаците и стълбищата бяха навътре, зад дебели стени и тежки порти, зад железни решетки.” “Като мълчаливи стражи над града се издигаха пет бели минарета.” Тук именно с “късния предпролетен сняг” влиза Стоян Глаушев. Снежната виелица отвън съпровожда гладната буря в стомаха му, “глад, който късаше със зъби и с нокти вътрешностите”.

Първата среща:
“- Ей, Стояне! – чу се неочаквано женски глас, сподавен от воя на виелицата. На една открехната порта бе се появила млада жена, загърната набързо с вълнен шал... но веднага млъкна смутена, дори уплашена...
...Като чу глас, той се спря в снега, после се обърна тромаво, с цялото си тяло.”

Според Талев “сюжетът с неговите епизоди гради характери на герои. Характерът ражда събитието с действието си.” Султана и Стоян, Лазар и Ния започват да шетат из писателското въображение.

Първият разговор:
“- Ами ти отде знайш, че ми викат Стоян?
- Та вие, селяните, барем половината сте Стояновци.
- Ами тебе как те викат?
- Султана – рече най-сетне и бързо се прибра в къщи.”

Този техен първи диалог е цяло събитие. Той отваря българската порта към новата епоха в балканската социална комуникация. В 30-те години на ХІХ век в Балканите Стоян, селянинът, ратаят, взема за жена лична градска мома, господарката си. Султана прегазва законите на родовата традиция, а сватбата й, сякаш гръм, удря по тишината на провинциалното еднообразие и като снежна лавина помита ленивото спокойствие на Преспа, “един от големите градове на Македония”. Тази жена презира шушукането и подигравките. Като пролетен ураган префучава през чорбаджийското високомерие на “вечните” градски първенци и създава собствено семейство, тъй както тя го е мислила.

Героите на “Железният светилник” обаче не са равнинни, плоски и еднолинейни творения, а триизмерни фигури. Властна и сурова, плашеща околните, самата Султана ще се превърне в пречка за любовта на щерка си Катерина и скитника резбар Рафе Клинче. Талев е моделирал един от най-трагичните женски образи в балканската литература: душата на Султана е като огнище, в което първичната страст на бунта се сбива с консерватизма на патриархалността; в духовните й лабиринти железният светилник се опитва да разкъса тъмнината, мъчително, свирепо, кърваво. За да надвие светлината, Султана (превъзмогнала традицията) трябва да отгледа сина си Лазар, (традицията побеждава), да го изучи и съхрани. Заради семейната чест тя ще погуби щерка си (традицията покорява нея). Сама оглежда булка за Лазар, най-красивата и лична мома в Преспа, Ния, дъщерята на най-богатия преспанец, Аврам Немтур. И влиза в конфликт с нея: зрялата женска властност срещу благородния финес и ученост на женската младост. Общото помежду им е мотивацията – и двете упорито и неотстъпно преследват целите си. Мъжката самостоятелност сякаш остава в сянката на тяхната желязна светлина: Лазар бавно зрее за собствената си мисия (”Аз искам да стана учител на целия народ!”), а Стоян сам отваря дюкян на чаршията и дели мегдан със старите чорбаджии. Зад гърба му обаче винаги стои Султана (когато с камъни и тояги се опитвали да го прогонят, като разплакано дете той уплашено изтичал при нея; тя обаче дори не му избърсала сълзите, а със “сини мълнии в очите” му се изрепчила: “Назад! Не ти е местото тука посред ден, работен ден, на дюкяна ти е местото тебе! Какво си се разплакал, ти мъж ли си! Дигни едно дърво, па да видим кой ще дойде да ти затвори дюкяна.”).

Така завършва първата част, “Хаджи Серафимовата внука”. Втората е “В тъмни времена”. И двете се структурират около онези 12 самостоятелни последователни глави, които преди 65 години, на 26 февруари 1944 Димитър Талев започва да публикува във в. “Зора” на “дълбоко демократичния и бащински покровителствен“ негов собственик Данаил Крапчев (спомня си синът на писателя, Бранислав Талев). Ако в първата част на “Железният светилник” историята се самосътворява в Глаушевия дом, във втората тя излиза по тесните криволичещи улички, за да се излее в чаршията на Преспа, в градската община, да довее мириса на битката за нова християнска черква, за български духовници и учители. В третата част “Народът се пробужда” и първите сблъсъци в името на българското духовно освобождение се преплитат с искрите и на политическата борба. Лазар Глаушев вече здраво е стъпил на краката си като народен водач, а Талев стига до последната, четвърта част “Корени и гранки”, къдетосе завръща към първоначалния замисъл – да гради балканската история от ХІХ в. като семейна сага: многолюдното Стояново семейство се множи, задомяват се децата, раждат се внуци, преживява се и смъртта на Катерина, на тайната й и обречена любов с майстор Рафе Клинче се противопоставя търсената и публично одобрявана любов между Ния и Лазар.

Тетралогията “Железният светилник”, “Преспанските камбани”, “Илинден” и “Гласовете ви чувам” принадлежи към семейните сагив западноевропейската литература. Талев не крие, че в интереса си към Македония се подчинява на непреодолима носталгия. Окончателно идеята се оформя през 30-те години на ХХ век. Тогава е главен редактор на в. “Македония” и пише разказите си. “Мерне се некой образ край мене и пак изчезне, потъне некъде. – изповядва той. – Дойде некаква случка и се вмести там. Появява се например Султана, отначало може би само като сенка. Зрението почва да я следи. Води със себе си други сенки. Само се мернат и изчезват. Постепенно почват и те да се задържат във фокуса на зрението. Почват да се чуват гласове.” Освен това писателят от Прилеп няма определен прототип за нито един от героите си. Те съчетават чертите на много реални хора, минали покрай него в житейските пътеки: “Важна е ластовичината слюнка, която скрепява отделните сламки, когато се гради гнездото.” Но от “трябва да напишеш нещо голямо за Македония” (думи на българин от Виена, които Талев чува за първи път в 1921 г., докато е студент там), до почти заканителното “Ще разкажа за живота на моя народ в Македония отпреди 100 и повече години до наши дни” (1952), когато най-сетне “Железният светилник” вижда бял свят, ще се наложи да мине по криволиците на цели три десетилетия. И то какви!

След деветосептемврийския преврат в. “Зора” е закрит и, естествено, подлистникът спира. Собственикът и главният редактор Данаил Крапчев е убит от комунистите, а писателят и публицистът Димитър Талев попада в затвора. Съдбата му не се отличава от съдбите на редица български интелектуалци, които новата власт се опитва да изтезава (на 18. 10. 1944 Талев отива “за справка” в Дирекция на полицията и излиза от Централния софийски затвор през март 1945), да превъзпитава в “трудововъзпитателни селища” – лагерите Бобов дол (април-август 1945) и Куциян (октомври 1947-февруари 1948), да интернира – семейство Талеви е изселено в Луковит (1948-1952), от където, макар и в условията на обществена изолация, писателят се опитва да издаде “Железният светилник”.

Тази сага започва с неочакваността на предпролетната снежна виелица, която довява на сцената Стоян, селянинът, оженил се за Султана, градската чорбаджийска унука. Първият роман завършва пак със сватба, на сина им Лазар и Ния. Но и с един готов иконостас. С нестихналата още мъка по мъртвата Катерина, чедото, сестрата, любимата. Майстор Рафе Клинче няма да остави име върху творбата си, както повелява традицията, а само надпис: “Преспа, градъ, м. декемврiа лето господне 1864.” И приглушени слова: “Душата ми е в това дърво”. И безмълвна скръб, сякаш огласила цялото небе: “Никой не е плакал за мене до сега, дори и родната ми майка, умрела, преди да ме види... той дигна пак свещта към образа на Катерина и въздъхна – Само тя...” За да напусне завинаги преспанската сцена. “Вън го пресрещна синя януарска вечер, обхвана с ледени длани лицето му.”

Днес Димитър Талев би бил на 110 години. Приживе официалният му атестат бе “великобългарски шовинист”. В 1966 българският народ го погреба с почит като своя “последен възрожденец”.

65 години след поява на “Внучката на хаджи Серафим” на нас, балканците от ХХІ в., не ни остава нищо друго освен най-сетне да разберем, че българската орис е просто да продължим по пътя на своята духовна балканска одисея. И още, че всеки балкански народ има своя балкански писател. А всички те, дума по дума, редят гредореда, наречен сага на балканската душа. Под светлината на “железния светилник”, при звъна на “преспанските камбани”, за да ни накарат в поклон да сведем глави – “Гласовете ви чувам”.