Буенек, лазаруване, кумичене, Мара-и-Лишанка са пролетни народни обичаи. Според традиционните вярвания, те предпазват младите момичета от множество беди. Независимо от календарната си принадлежност към няколко големи християнски празника, тези народни обичаи имат езически произход. Пренесли са през времето старинни предженитбени практики, изпълнявани във времето около Великден. Извършвани на прехода от зимата към пролетта, от хаоса към организираната вселена, обредните комплекси били призвани да хармонизират земния живот с космическите процеси и така да донесат благополучие на цялата общност. А на младите – щастлив брачен живот с подходящ партньор.

Бỳенек, боèнец, буянец е динамично, буйно несключено /не в кръг/ хоро, което момите играели през Великденските пости. Така наричали и обичая, който се изпълнявал в района на Източна България, както и сред българите в Северна Добруджа, Северна Македония и Бесарабия. След Сирни заговезни младите момичета започвали да се събират, за да учат характерните песни. Както и да изберат “буенек” и “булка” – основните обредни лица. За “буенек” избирали мома с определени качества – да не е срамежлива, да е пъргава, юначна и безстрашна. Защото именно тя ще води хорото, което се играе през постите. През най-дългия период на въздържание от определени храни и дейности, народната традиция забранява и обичайните кръгови танци. Така наречените склопени или сключени хора се заместват от буенека. Той се играе на песен, без инструментален съпровод, само от момичета. Очертава права верига, а момата, избрана за водач, насочва хорото в дясна посока. Танцът се изпълнява със ситна стъпка, с лъкатушене и засилване.

Обичаят “буенек” или “боенец” се прави обикновено на Лазаровден и Връбница (Цветница). Момата-буенек се облича с мъжка риза, препасва кован колан и пафти, разпуска косите си. На главата си слага мъжки калпак, окичен с булчински накити и цветя. Гърдите й също са украсени по сватбения обичай, но възможно най-богато – с кръстосани два или три чифта пафти, многобройни нанизи от стари монети. На кръста си има множество разноцветни кърпи, в дясната ръка държи брадва или върбова пръчка със закачена кърпа. А в лявата си ръка има само кърпа. За булка избират момиче с живи родители, на възраст между 8 и 10 години. Обличат детето с булчински дрехи, забулват го с червена булчинска кърпа. Буенекът и булката играят ролите на младоженец и невеста. Останалите момичета пеят, разделени на две редици, една срещу друга. Припевките са в зависимост от хòрата, към които са насочени, а момичетата задължително получават дарове. Според едно много разпространено поверие, участието в обичая предпазва девойките. Те няма да бъдат залюбени от змей, нито откраднати от него. В много от песните, които се изпълняват на буенек, се среща митичния персонаж – змей, който грабва мома от хорото или от люлката.

Някои учени твърдят, че буенекът е вариант на лазаруването – обичай, който също е с предженитбена насоченост. А изпълняването му в дадено населено място и участието в него осигурява здраве и плодородие. Мома, която е играла буенек, участвала е в кумичене и е била лазарка, ще се омъжи навреме. А къща, в която са изпълнявани моминските танци, ще бъде щастлива и богата. Важна част от празничната поредица на предженитбени пролетни обреди е т.нар. “кумичене” или “кумичкане”. Момичетата, които са били лазарки, се събират край реката на Връбница. Всяка носи венче и обреден хляб-кукла, на който с тесто е направено лице. Венчетата и парчета от хляба, често “очите и устата” на “куклата”, се нареждат на дъсчица и се пускат по течението. Момата, чието венче излезе най-напред, става „кумица”. Тя води хоро към своята къща, където момичетата се гощават. След приключването на “кумиченето”, девойките се считат защитени от митичния змей. На някои места в страната на този ден се връзват люлки – обичай, който се свързва преди всичко със следващите големи дати – Великден и Гергьовден. Люлеенето на обкичените със зеленина люлки е не само весела и забавна част от празниците. Според народната вяра, то също се прави за здраве, плодородие и защита от недобрите сили.

На Светла сряда /в седмицата след Великден/ в някои села от Югоизточна България /Странджанско/ момите изпълнявали още един старинен обичай. Той се нарича Мара-и-Лишанка по името на куклата, която е “главен герой”. Мара-и-Лишанка правели от три чехъла, пъхнати един в друг. Обувките трябвало да бъдат взети от млади булки или моми. Куклата изглеждала като невеста – украсена с накити, пребулена по характерния начин. Момичетата излизат на определено място в селото. Мома, която непременно трябва да е участвала в лазаруване и кумичене, носи куклата. Обредната игра Мара-и- Лишанка е съпроводена от хороводни песни, близки до моминските припевки на новогодишното ладуване. На някои места присъстват и неженени млади мъже. Те на шега грабят куклата-булка от момичетата. Целият обичай има ясно изразена предженитбена символика. Мара-и-Лишанка се изпълнявала и за предизвикване на плодородие, за предпазване от градушка, от лоши болести. След като привършели хората и песните с брачно-пожелателен смисъл, участниците в обреда преминавали през нивите и спирали до реката. Там изкъпвали Мара-и-Лишанка във водата, а на някои места я пускали по течението. Предженитбеният обичай, макар и срещан само в някои села на страната, е част от поредицата пролетни момински ритуали за здраве, щастлив брак и плодородие.