„!Гуге вдигна глава към отрупаното с безброй звезди небе. Обичаше да ги гледа. Легнал по гръб, можеше с часове да им се наслаждава, разговаряйки с тях. Отрупваше ги с всевъзможни въпроси, а те му отговаряха с потрепване… Беше убеден, че звездите са очите на умрелите хора”. Така в ритъма и духа на африканската митология в книгата си „Бушменска прокоба” българинът Михаил Михайлов-Мишо, 30 години обитаващ Черния континент, ни въвежда в битието на бушмена-ловец. „Африка ми харесва от детството – един много чист и интересен континент, където е зародишът на цивилизацията”, споделя той. Част от детството му минава в Тунис. След години отива на работа в посолството на България в Етиопия, но при смяната на политическата конюнктура в родината е уволнен. „Реших да не се връщам насила там, където не ме искат. Емигрирах в Намибия, една много подредена и красива страна, и до днес живея там”, споделя нашият събеседник. Изучавал музика, архитектура и дипломация, днес той е декан на Факултета по модерна музика в Колежа по изкуствата и почетен консул на България в Намибия. Свободното време посвещава на своята страст – писането. Книгата му „Бушменска прокоба” се изучава в намибийските училища. Тя е вдъхновена от историята за бушмен, който отива на лов по време на продължителна суша и не се завръща в селото. Дъщеря му се отправя да го търси и не се завръща. Разказът изненадва с тънкото познание на традициите и философията на местните хора.

Бил ли е шокиращ за Мишо първият контакт с една толкова различна култура?

„Шокът беше от това, че открих едни невероятно добри хора. Много по-добри от средния европеец – като душа и морал. Има племена в Намибия, в които няма думата „война”. Те са много чисти и добронамерени. Цивилизацията още не ги е понесла в комерсиалната среда, в която живеем в Европа, и обикновените стойности – приятелство, любов, имат по-голямо значение за тях” – обяснява той.

Дава ли му Африка нещо, което Европа не би могла да му даде?

„Африка дава уникално спокойствие. Времето намалява своя ход в даден момент и спира. Човек не бърза, не е толкова стресиран от всекидневните задължения. Не живее по часовник. Това за мен е много важно, защото използвам свободното време за писане, тъй като изцяло съм се посветил на белетристиката. Предполагам, че ако живеех в България или Франция, напрежението и бързината на живота не биха ми създали тази нагласа, спокойствие, настроение и вдъхновение.”

Как Намибия успява да се превърне в спокойна държава, без вътрешно напрежение? Би ли могла България да почерпи нещо от нейния опит?

„Когато през 1990 г. се проведоха първите избори в Намибия, управляващата партия СУАПО дойде с много прост предизборен лозунг: забравяме миналото (известно ви е за кощунствата по време на апартейда в тази страна!). Не обвиняваме никого, не уволняваме, не събаряме паметници, не национализираме чужда собственост, тъй като светло бъдеще се гради с прошка и любов, а не с омраза и вендета. И вече 25 години те успяват да поддържат политика на помирение и разбирателство. Миналото не е забравено, но не се използва като предпоставка за политическа изява. За разлика от съседна ЮАР, където създадената комисия за разследване на престъпленията от времето на апартейда е огнище на постоянно напрежение. За съжаление ние, българите, по традиция търсим отговорност едни на други. Като се започне от Борис-Михаил, комуто се наложило да покръсти болярите и го е извършил с меч, за да влезе България в християнската общност. Народният съд след смяната на строя през 1944-1945 г. изпраща невинни интелигентни хора на смърт. Най-новата ни история пък – събаряне на мавзолеи, подпалване на партийни домове, преименуване на улици. Хубаво е, ако можем да забравим тези лоши моменти в нашето минало и се обединим – за просперитета на цялата нация, а не на определени групи” – споделя размислите си Мишо.