Борбата с бездомността е сред приоритетите в социалната програма на ЕС. В България национална стратегия за решаване на този проблем няма. По данни на Министерството на труда и социалната политика през първата половина на 2014 г. на територията на страната са регистрирани 1169 бездомни лица. 752 от тях са се възползвали от предлаганите от държавата социални услуги. Част от услугите, обаче, се оказват недостъпни за бездомните поради някои абсурдни бюрократични пречки, като изискването за посочване на постоянен адрес. На територията на София през последната година са регистрирани около 500 бездомни, но точният им брой е трудно да се посочи, тъй като тази група е много мобилна, твърди Мина Владимирова, директор на Дирекция „Социални дейности” в Столична община. Има и бездомни, дошли от провинцията. Немалка част са хора около и под 40 години, предимно мъже. По-малък е процентът на възрастните. Ето какво още научихме от г-жа Владимирова:

„На територията на София има три центъра за временно настаняване. Целта на социалните работници в тях е да се опитат да върнат хората към пазара на труда, от който те са трайно изключени. Опитваме се да ги записваме на курсове за преквалификация или повишаване на квалификацията към бюрата по труда, но най-важно е да възстановим връзката между биологичното семейство и бездомното лице”.

Сред най-честите причини, поради които хората се оказват без дом, е жилищната измама. Друга група са възрастните хора, които даряват жилището на децата си и… се оказват на улицата. Има и определен процент хора с психични заболявания. „Тук ние сме абсолютно безсилни, защото всички социални услуги на територията на София са на доброволен принцип”, споделя г-жа Владимирова. Най-големият проблем при работата с бездомните се оказва изграждането на доверие, „понеже те се чувстват изоставени, хора, към които никой няма ангажимент и те самите не желаят някой да има ангажимент към тях”, допълва картината  събеседничката ни.

Божана Латева е управител на Центровете за кризисно настаняване на бездомни лица, които в София са два, отварят врати на 1 декември и работят до 31 март. Тя споделя, че един от проблемите, с които се сблъскват, е да вкарат бездомния човек в банята, а после да го изкарат оттам:

„Ние задължително ги къпем и проверяваме за паразити. Защото цяло лято те са на улицата. Нормално е да не са изкъпани и да са с паразити. Откакто са открити кризисните центрове, има мобилни групи, които обикалят, и като намерим такива бездомни, правим всичко възможно, те да бъдат приети в центровете. И веднъж като дойдат в центъра, искат всяка вечер да са там. Има случаи, когато човек влиза да се къпе и не иска да излезе. Премръзнал през деня, като влезе в банята, топлата вода го отпуска и иска да стои вътре с часове.”

***

70-годишният Димитър е едно от лицата зад статистическите данни:

„Не можахме със съпругата да се разберем да живеем. Не ме слушаше, децата и те. Тя започна да скита. Тогава напуснах дома и от 20 години съм на улицата”, разказва пестеливо историята си Димитър.

Някога е бил общ работник. Днес си изкарва прехраната, като събира вторични суровини. Но му е все по-трудно, заради проблеми с краката. Получава инвалидна пенсия 120 лв. За хляб и сирене му стигат, казва, не се оплаква. Само непреодолимата страст към цигарите обърква сметките. На въпроса как се отнасят хората към бездомните, отговаря:

„Хората се отнасят добре. Но има и лоши момчета, които закачат такива, които ходят по кофите, бедните хора, които нямат къде да отидат. Тези момчета са малко друсани или пияни. Викат: „Ей, тоя ще го набием”. Има такива случаи, но са по-рядко. Това е най-тежкото. Това е страхът. Много хора се оплакват от тези момчета, защото ги нападат, бият и обират, като са на улицата”.

От години покрив за Димитър са звездите, а за какво е мечтаел на младини?

„За какво мечтах ли? Вече съм забравил за какво съм мечтал. За какво мечтае човек? Да се ожени, деца да има… За това мечтае. Такива са мечтите на бедния човек”, отговаря възрастният мъж.

Днес той живее без мечти. Тях съдбата ги е покосила. За ситуацията, в която е изпаднал, смята, че сам си е виновен. Не вини никого. Най-малко държавата. Обича ли България? Тук очите му заискряват:

„Как няма да я обичам! Нали съм си тука роден! Как да не си я обичам родината?!” – възкликва с умиление Димитър, сякаш за миг забравил несгодите си.