Един от значимите ни творци – Георги Бакърджиев, е представен с изложба на керамика и живопис в столичната галерия „Нюанс”. Животът му е изпъстрен с перипетии, със жажда за изкуство. Роден в самия край на ХІХ век в семейство на бакърджия, той е свидетел на упадъка на занаятите в родното му Карлово. А и на раните, които България понася във войните в първите десетилетия на ХХ век. Подобно на много българи, устремили се към своята американска мечта, той тръгва на път. Баща му го изпраща с думите: „Върви, и ако не станеш човек, не се връщай.” По пътя към Америка той обаче се озовава в Париж и запленен от него, остава в града на Сена дълги години. Разговаряме с неговата дъщеря архитект Олга Бакърджиева:

Понеже той умее да рисува, си търси работа като декоратор. Но навсякъде, където отива, не го приемат. За едно от ателиетата – най-голямото, той смята, че вероятността да постъпи там, е нищожна. Но за негова изненада го вземат на изпитателен срок. След това остава там и започва полека лека да усвоява изкуството на декорацията. Рисува със злато върху стъкло. Междувременно се научава да пали и пещи, необходими за този процес. Запомнила съм един случай, който той описва. Отива в друго ателие, където решава, че трябва да се научи да пали пещи. И този човек, който го обучава, в един момент е извикан при директора. Баща ми вижда, че трябва да се спре пещта, защото огънят е стигнал температурата, при която, ако се остави, бракът е сигурен. И спира на своя глава пещта. Майсторът обаче бързо се връща и е възмутен как е посмял да го направи. А баща ми до другия ден трепери какъв ще бъде резултатът. За голяма негова изненада нито едно от произведенията не е брак.

Така постепенно Георги Бакърджиев започва да работи върху стъкло със злато, платина, с емайли. И напредва – стъпка по стъпка. Посещава Сорбоната, ходи на курсове при известния скулптор Антоан Бурдел. Слуша и лекциите за история на изкуствата, за византийската архитектура и изкуство. И по този начин разширява непрекъснато своите хоризонти. Създава си ателие, работи на свободна практика. Около 30-ата си година участва в изложение от френска страна в Ню Йорк. През 1930 година участва в Световното изложение за приложно изкуство и получава международното отличие „Гран При” и златен медал в Лиеж. Става носител и на Първа награда за керамика и стъкло в Кайро. Любопитното във връзка със златния медал е, че минават години, но той не си получава отличието, а взема само дипломата, защото смята, че след като има диплома, това е достатъчно. И я слага някъде в ателието си. Но в един момент идва негов приятел, който вижда навитата на руло диплома. И тогава приятелят му, дълбоко възмутен, разбира, че той е получил такава награда и не и е обърнал внимание. И му казва: знаеш ли какъв успех те очаква? А отличието наистина му отваря врати към престижни форуми и артистични общности. През 1940 година той се завръща в родината. Тук донася голяма част от творбите си и поставя акцент в творчеството си върху овладените във Франция техники и материали.

Някъде през 50-те години той започна да обикаля България в желанието си да претвори народните форми в съвременен вид. И беше направил тогава 300 образци, които бяха показани в една изложба – допълва госпожа Бакърджиева. – Те направиха истински фурор. И тази експозиция получи Димитровска награда. Междувременно той непрекъснато се занимаваше, рисуваше живописни творби. Прописа дори, като казваше: при социализма човек трябва да си смени веднъж професията. И тогава написа и се издадоха три книги. От тях едната беше „Керамиката в България”, другата е „Кована мед”, а третата е „Бусинска керамика”. Междувременно се занимаваше и с доста критика, публикуваха се доста негови критични статии в различни ежедневници и списания, разбира се, най-вече в изкуството. Автор е и на много есета и стихове.

Снимки: галерия „Нюанс” и Венета Павлова