"Колко хора в нашата история могат да бъдат наречени "Апостол"? България днес е една страна, раздирана от конфликти. Българският народ е разделен по всякакви възможни теми. Днес повече от всякога имаме нужда от обединение и няма нищо по-добро от такова около паметта за Апостола" – посочи министърът на културата Найден Тодоров при представянето на Националната програма за отбелязване на 150-годишнината от гибелта на Васил Левски. Апостолът обаче продължава да бъде възприеман по-скоро като една енигма. И макар всеки един българин от най-ранна възраст да се запознава с фактите, свързани с неговия 36-годишен живот, все още има детайли, предизвикващи спорове на историческата "арена".
Един от дискусионните въпроси сред историците е свързан с това дали срещу Дякона е проведен процес или не, преди той да бъде осъден на смърт чрез обесване. В своята книга "Убийството на Васил Левски. Виновниците" историкът Янко Гочев твърди, че процес няма, тъй като Специалната следствена комисия в София не е съд. Изследването помага да бъдат разбулени и други факти и противоречиви твърдения, свързани с личността на Левски, неговото влияние и дела в името на българската свобода.
"Няма процес, тъй като самите членове на извънредната правителствена комисия, заседавала в София през декември 1872 и януари 1873 година, не са юристи, с изключение на Иванчо Хаджипенчович. Не е и съд органът, пред който е изправен Апостола, тъй като няма наказателно-процесуален закон, по който да бъдат разглеждани деянията на комитетските дейци – категоричен е историкът. – Комисията, назначена от османското правителство с председател генерал Али Саид паша, който е грузинец, прави единствено една анкета, която с много голяма степен на условност може да се нарече следствие. По-скоро става дума за едно административно производство, което се движи по материалния, защото процесуален липсва, османски наказателен закон. Става дума за Имперския наказателен закон от 1858 година, по който комисията разглежда деянията на комитетските дейци, а след това излиза с 15 протокола, от които достигнали до нас в турски преписи са само 6, съдържащи индивидуални или групови наказания."
Липсата на действителен съдебен процес, може да се обясни с факта, че в Османската империя няма напълно действаща правна система по европейски модел. Реформирането ѝ започва след Кримската война (1853-1856 година), но това се случва бавно и трудно, а за наказателен процес, какъвто го познаваме в наши дни, през 70-те години на XIX век, изобщо не би могло да се говори.
"Затова мисля, че тезата за процес срещу Левски, защитавана от много историци, не е съвсем вярна – обяснява Гочев. – Те се опитват да говорят със съвременни термини, пренасяйки ги в XIX век, което за един историк е недопустимо."
В своето правно-историческо изследване, авторът се позовава на множество достъпни исторически източници, сред които са документи от архива на Народната библиотека, Централния държавен исторически архив, както и всички документи от чуждестранни държавни архиви, публикувани на български и руски език.
То опровергава и още една наложила се спекулация, според която българският народ не е направил никакъв опит да спаси Васил Левски по пътя към неговата смърт. Истината е, че е имало 8 подобни опита.
"Може би най-известният е този на Атанас Узунов, който сформира чета, която, ако Апостолът пътува към Цариград, да нападне конвоя, в който се движи и той да бъде освободен – разказва историкът – Лъжа е тезата, че Васил Левски е съпровождан от едва две заптиета, а българите са бездействали и нищо не са направили за освобождението му."
Според Гочев "опит за спасяването му е направен и към края на 1872 и началото на 1873 година. Тогава пратеници от търновския революционен комитет пристигат в Сърбия. Целта е да бъдат използвани връзките на революционерите Панайот Хитов и Любен Каравелов там, които с помощта на правителството да издействат неговото освобождаване". Това не се осъществява, тъй като Сърбия има свои планове, в които не се предвижда освобождението на българския народ, нито обединението на българите в етническите ни граници. Възможност да го спаси има и самият руски върховен дипломатически представител в Цариград – Николай Игнатиев, заради влиянието си като доайен на дипломатическия корпус. Игнатиев обаче издава друго предписание, непосредствено след Арабаконашкия обир. Запазено като документ, то предвижда спасяването само на онези революционери, които са част от руската агентура, но не и на самия Левски.
До момента в българската историография продължава да има бели петна, свързани с конфликтите, които има Левски с руската имперска политика и опитите той да бъде вербуван. Сведения за този конфликт и категоричният му отказ да сътрудничи съществуват и просто трябва да бъдат разгледани, категоричен е историкът Янко Гочев.
"В писмо до един от революционерите – Филип Тотю, от 18 април 1871 година, Левски пише: "Българите направиха много хубаво, че не се измамиха подир четите". Тоест, независимо, че е бил участник в четите като знаменосец през 1867 година, той добре е знаел, че това четническо движение няма шансове да постигне Освобождението на страната, тъй като то е зависимо. В същото писмо посочва още, че: "С факти имам да докажа, че с руски агенти съм имал да работя без да знам. Уловихме няколко шартанлъци и когато стане нужда, ще го кажа с всичките му работи. Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме". Ясно и категорично е, че Левски не работи с руски агенти, отхвърля всякакви опити за подчинение или вербуване, каквито безспорно има. Един от тях е през есента на 1872 година, когато започват разкритията за комитетската мрежа. Тогава с посредничеството на Любен Каравелов, Николай Игнатиев се опитва да принуди българите да вдигнат въстание. Каравелов прави опит да убеди Левски, че е време да се вдигне въстание, макар българите да нямат гаранция за помощ нито от страна на Сърбия, нито на Русия или друга Велика сила. (Левски му отговаря, че с народа не бива да се играе на революция – бел.ред.). Едно такова въстание, което няма никакви шансове за успех, би обезкървило успешно българската революционна организация и би поставило страната ни в още по-подчинено положение спрямо Руската империя през следващите години."
Въведение Богородично е един от най-древните и почитани празници в Православния свят, въведен в Константинопол около VIII век, по времето на патриарх Тарасий. Едва шест века по-късно, празникът започва да се отбелязва и в Западна Европа при папа..
"Десет велики българолюбци" е оазис и място за вдъхновение. С тези думи вицепрезидентът Илияна Йотова описа новата книга на журналиста Милена Димитрова, чиято премиера събра във вторник вечер в Национа лната библиотека "Св. св. Кирил и Методий"..
През 2007 г., на 11 юни президентът на САЩ Джордж Буш-младши е на посещение в София. По решение на тогавашния протокол пресконференцията, която дава за медиите се провежда сред експонатите на Националния археологически музей. Официалният обяд за госта..
На 30 ноември православната ни църква почита паметта на св. ап. Андрей. Той е брат на свети първовърховен апостол Петър и се нарича Първозвани,..