„Идеята е, че епохата, в която живеем, е отвъд драмите, свързани с екологията. Екологията е една стара вече наука. Ние просто лека-полека се примиряваме с това, че вече изчезваме. Като биологичен вид - по начина, по който сме били досега. Аз съм леко песимистичен. И мисля, че хората са обладани от едно странно чувство – не им е ясно какво ще се случи в бъдеще. Поколението „Милениум“, примерно – те минават абсолютно отвъд всякакви икономически очаквания и прогнози, защото се оказва, че младите хора, които сега са на около 20, вече не купуват вещи. Не купуват вещи, което в ужасяващо за капиталистическите производители… Има някакъв идеализъм в момента. Тези хора, които са на по 20 - 20 и няколко години, са всъщност много по-големи идеалисти, защото инвестират в преживявания, а не придобиват вещи. Вече сме отвъд „Хищните вещи на века“ на Стругацки. Много е странно, защото върви един процес на масово обедняване, като в същото време изживяванията са все още достъпни. И затова, мисля, хората все повече се ориентират към преживявания, към нещо истинско. А едно от най-истинските неща са природата и животните всъщност. Ние продължаваме да се отнасяме изключително брутално към животните – избиваме слонове, избиваме носорози. Изяждаме акулите. Има едни ужасяващи сценки с едни полета, пълни с разрязани перки от акула. Това е жесток деликатес в Китай например. И това е драма, защото се избиват акули само заради техните перки. Сега хората ще кажат „Абе за какво ни занимават с някакви акули?“, и затова казвам, че всичко е пост-екологично, защото и това е някакъв начин за бягство от действителността. Защото много хора днес не се интересуват толкова от това какво става с бедните им съседи, колкото от някакви по-глобални проблеми като това, че носорозите или акулите скоро ще изчезнат (…) Но ние сме твърде изкуствени, за да бъдем твърде екологични. И в това е проблемът. Т.е. аз се опасявам, че много скоро ние няма да можем да си позволим да бъдем екологични и това е един период, в който осъзнаваме какво губим реално. И освен това може би вече е време да преустановим с патетиката и с лозунгите и с този, бих го нарекъл даже „изкуствен комсомолски патос“: „Нека да спасим делфините!“. Да, хубаво е да ги спасим, но ние няма да можем да ги спасим. Нека да спасим един. Нека всеки да отиде и примерно да погали един делфин. Нещо такова. Просто епохата на грандиозните неща отмина. Единствените грандиозни неща, които ни чакат, са грандиозните природни катаклизми. Да се надяваме, че няма да е в нашия живот. Други грандиозни неща ние вече не можем да сътворим, за съжаление“.
Предимно облачно
Облачно
