Довиждане, Хуан Хелман!

„Стихотворенията на Сидни Уест” е мистификация, в която Хелман (1930-2014) се представя за преводач от английски на стихосбирката. Това не е ново за автора, любител на литературната игра. Той дори обозначава този „превод” като трети след други две свои книги на измислени поети. Дали не иска да ни покаже, че поезията също е превод? Или че стихотворението „идва, трепва/ и драсва изгоряла клечка кибрит”, че за него нищо не се знае и не може да бъде уловено? Възможна ли е поезията въобще? - Хелман сякаш задава този въпрос с всяка своя творба. Един от отговорите е съществуването на книгата му на български, което със сигурност ще предизвика реакции. Поетът не оставя читателя да се разсейва, а го държи нащрек с провокациите, пропили стиховете му, с намигването не само към живота, но и към преобразяването му в думи. Може би най-точно би било да го наречем експериментатор, но Хелман би се заиграл и с това определение, за да го опровергае, преобърне, иронизира... Тази трудна, но благодатна за превод книга е преведена от Нева Мичева, която в послеслова си пише: „Резултатът е дълго подготвян, но неизбежно твърде личен. Всичко красиво в този превод е от автора, всичко несъвършено – от преводачката.” Ден, след като големият поет, носител на наградата „Сервантес” ни напусна, неговата стихосбирка ще продължи да потвърждава думите му: „... поезията работи, за да назове онова, което още няма име”. Да, поезията работи, дори, когато поетът не е сред нас.