Софийските улици са окичени с цветя и даже намусените физиономии на хората, които ги продават, не развалят празничната атмосфера. Деца носят букети към училище, мъже от всякакви възрасти оглеждат съмнително китките, а някои дами очевидно са се постарали за външния си вид повече от обичайното. Изведнъж осъзнавам какво предизвиква този благоуханен цветен парад – 8-ми март е, ден на жената и ден на майката. Досега тротоарите бяха бели и червени от окичените по щандовете мартеници, а сега всичко е доста по-цветно. Забелязвам усмивките на повечето лица, но забелязвам и че на доста хора им е все едно. Те не само се стараят да не забелязват цветния хаос, но и си мърморят нещо под носа, бутайки поредната декоративна ваза по пътя си. Очевидно за едните празник, си е обикновен делник за други, но, за да съм сигурна, реших да спра няколко човека и да ги питам, дали са „За“, или „Против“ осмомартенската  треска и защо. Първо се спрях при Рони, която тази година помага на приятели и се превръща в продавач на цветя.

Само двама мъже купиха цветя. Основно жените купуват – за учителките на децата и сами за себе си. Аз бих искала да получа нематериален подарък. Искам да получа спомен, емоция, нещо, към което да се връщам и да ми доставя радост – каза тя и допълни още – Смачкахме ги мъжете. Повечето силни жени са сами. Мъжете се обезличиха покрай силните жени. Имам чувството, че не изпитват необходимост да подарят цвете, защото не знаят как ще реагира половинката им. Може да се обиди, защото я мислят за слаба. Рони лично подкрепя празника. Забелязала е, че мъжете се оглеждат за най-евтиния и изгоден подарък.

След това при мен се спря Антоанета Николова, която се засрами от обектива на фотоапарата, но пък ми разказа как се е празнувало по социалистическо време.

Задължително мъжете подаряваха цветя. На работното място винаги, най-вече шефовете. Събираха ни да ни поздравят, да поднесат цветя, пускаха ни да си тръгнем по-рано, за да празнуваме. Имаше подбрана програма по телевизията и поздравления, които текат цял ден.Усещаше се празнично. Тя се радва на празника и го споделя с приятелките си.

Русокоската Росина пък бе лаконична, но ясна:

Един прост жест е достатъчен, дори да е само едно откъснато цветенце, или поне… закуска в леглото в знак на нежност.

Бившата учителка Магдалина Захариева ме заинтригува с лъчезарната си усмивка, но и с гледната си точка за българския мъж.

Това е една календарна дата, а това, че е натоварена с човешките мисли да бъде ден на жената не е лошо, но жената трябва да бъде уважавана постоянно. Еднодневното празнуване и след това нагрубяване не е в реда на нещата. Българският мъж не е видял джентълменското отношение. Ненапразно българските момичета се възхищават на чужденците. Там, където има уважение, там семействата съществуват. В момента почти няма семейства, а като я няма малката клетка, няма органи, няма държава. Всичко е свързано.

Нямаше как да не забележа приближаващия ме Васко Жеков, редактор във вестник, актьор, писател и член на Съюза на българските писатели и Съюза на българските художници. По темата той коментира:

Ако я няма майката и жената няма да го има света. Празникът не  е комунистически, нито идеологически. Това, че внесоха политическа окраска успя да съсипе хубавия празник на уважение и внимание. Уважение трябва да има всеки ден. Напрегнатият живот ни накара да отричаме, а не да се радваме. Празникът е, за да остане завинаги. В празника живее душата на човека, а в делника – трудовите му умения.

Мненията варираха, но научих две основни неща от софиянци – че уважението към жената и майката трябва да е всеки ден, а не само на една дата и че независимостта на жените в българското общество е толкова силна, че изразът „нежен пол“ вече губи смисъла си. Според хората, жените ловко се измъкват от ролята на домакиня и амбициозно се превръщат в доминиращ пол, тайничко изтласквайки мъжете встрани.