Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
10 май В света на българския фолклор господарите на планините, поляните и изворите са свръхестествени същества, наричани от народа самодиви или самовили! Те са невидими за повечето хора. Общуването с тях е по-особено. При среща с тях никога не трябва да се говори, за да не бъде човек ударен от самодивска болест. Самодивите в народната представа са прекрасни вечно млади женски същества с дълги руси коси и черни очи. Външният им вид красноречиво подчертава тяхната функция на посредници. Те са облечени с бели дрехи, с прозрачна бяла риза или бял сукман, златен пояс и забунче (горна дреха с къси ръкави до лактите), препасани със зунка – пояс с цветовете на дъгата, но с преобладаващо зелено. Някои самодиви живеят на небето, други на земята. Вярва се още, че живеят на края на света – там, където се слива небето и земята (според едни това е село Змейково, а за други е златният дворец на слънцето). До самодивското село не може да стигне никой освен свраката, то е през три планини. На земята самодивите слизат от пролетта до есента – от Благовец (25 март) до Секновение (29 август, когато православната църква почита Йоан Кръстител). Пристигането им се оповестява от кукувицата. Едновременно със самодивите напролет идват и змейовете и змиите и после заедно се скриват. Стотици, а може би и хиляди са местностите в днешна България и на територията на българското етническо пространство, свързани със самодивите – например Самодивски кладенец, Самодивско езеро, Самовилско играло, Самовилски дервент (вероятно и Дервишки дервент).
17 май Казват, че няма по-хубава песен от тази на самодивата и няма по-красив танц от нейния. Там, където самодивите стъпят, трева не никне! Така според народните вярвания може да се познае къде е имало самодивско хоро – на това място или няма трева или тя е пожълтяла и стои като изгоряла. Самодивите могат да бъдат и много отмъстителни – те наказват всеки, който наруши тяхната тишина и спокойствие, премине през техните владения, стъпи по трапезата им или измие лицето си в самодивското езеро. Наказанието за това престъпление не закъснява – човек започва да съхне, вехне, отичат му краката, побърква се, изкривява му се устата, осакатява, изприщва се, получава удар – урама. Най-разпространената практика за умилостивяване на самодивите е обредът блажене. Много е лесно да се настъпи самодивска трапеза и да се разсърдят самодивите, особено като се има предвид, че тя е невидима. Кой според народната вяра може да види самодивите? Това са съботниците, т. е. родените в събота, особено на Задушница или преди Великден, както и родените в полунощ на Бъдни вечер и през мръсните дни, а също и кучета с “четири очи” и мешаните – самодивските деца. Самодивите се къпят в потайна доба (от залез слънце до първи петли). Свалят венците си от самодивско цвете и перат ризите си в изворите. Обичат да пеят, свирят и играят хоро, харесват особено звука на кавала – затова често отвличат овчари и ги карат да им свирят. Вярата в самодивите постепенно се загубва във втората половина на ХІХ в., а споменът за тях остава в някои обредни практики за определени заболявания. Днес може да се надяваме, че те все още пазят горите, поляните и изворите в малкото останали девствени кътчета на България.
