В американската музика от началото на нейната пъстра история се е настанил трайно един странен и неразбираем за мнозина термин: блу ноут (blue note). В интонирането на мелодията „блу ноут” е онова, което е т.н. „суинг”, по отношение на ритмиката. От позицията на пуриста и двете явления са неясни, нечисти, нямат точна музикална дефиниция и най-вече: няма как да бъдат прецизно обозначени и изписани. И внасят (известно) разклащане в класическия звуково-ритмичен порядък… дори и в относителната позволеност при свободата на „рубато”. Какво да се прави - относно „блу ноут” и „суинг” нотното писмо дава само принципна насока в начина на изпълнение, подвластно преди всичко на чувството, желанието, състоянието, усета на изпълнителя.
При разнообразните проявления на джаза в столетното му съществуване определенията за него не са еднозначни и точни, а примерите за джаз са тъй разнообразни, че е логично да се появи въпросът: как е възможно толкова различни музикални и звукови проявления да носят едно и също име (джаз)? На този фон, някъде около 60-те години на XX век, се появи стилово музикално течение, което носи у себе си всички споменати елементи, в съчетание с възникналата исторически по-рано музика, обозначена като Rhythm’n Blues (наречена първоначално „расова музика”, определена малко по-късно като „рок енд рол”). Получилата се почти невъзможна за обяснение и разказ шарена палитра се концентрира в изкуство, музикално явление, обозначено с една дума. Твърди се, че етимологичен първообраз на тази дума е африканско понятие за неприятен аромат, за нещо нечисто. Тук пуристите (вече и по правило) нямат думата. Някак, по-добре е и за тях. А иначе, това явление е дълбоко и чувствено, понякога е много силно, неземно и дори – неповторимо.
Наречено е Funk.
четвъртък, 9 май, от 23.00 часа
