Изключително стилна и дълбоко философска програма ще предложат този петък на своята публика музикантите от Симфоничния оркестър на БНР и техният главен диригент - Маестро Емил Табаков. Творби от Мусоргски и Шостакович, обединени от екзистенциалната тема за живота и смъртта – музика за истински ценители, която по ирония на съдбата в момента звучи особено актуално. Ще бъдат изпълнени „Скерцо” и „Песни и танци на смъртта” от Модест Мусоргски и Симфония №14 от Дмитрий Шостакович, а като солисти ще участват баритонът Владимир Петров и сопраното Неля Кравченко.
Скерцо-то от Модест Мусоргски е написано през 1858 година. Всъщност, композиторът създава Две скерца - и двете са за пиано: едното е в до диез минор, а другото – в си бемол мажор, впоследствие оркестрирано от Николай Римски-Корсаков. То е и по-популярното, тъй като често се изпълнява от редица симфонични оркестри.
Вокалният цикъл „Песни и танци на смъртта” е истински шедьовър в камерния жанр. В него Мусоргски е вложил цялата си любов към хората и цялата сила на своя протест срещу човешката мъка и страданието. Цикълът е написан по стиховете на Арсений Голеншчиков-Кутузов, близък приятел на композитора, и включва четири части, във всяка от които смъртта приема различен образ, но е предадена неизменно с потресаваща сила и изразност.
Идеята за творбата в известен смисъл е „подсказана” на Мусоргски от неговия приятел - известният руски музикален и художествен критик Владимир Василиевич Стасов. По онова време сред членовете на т.нар. „Могучая кучка” е бил особено популярен „Танцът на смъртта” на Ференц Лист и Стасов предлага на Мусогрски да напише подобно съчинение - нещо като „Руски танц на смъртта”. Мусоргски се съгласява, но впоследствие идеята му поема свой собствен път на развитие. „Песни и танци на смъртта” е писан в продължение на две години – от 1875 до 1877 година. Най-напред - на 17 февруари 1875 - се появява „Трепак”, после - „Приспивната”, а след това - на 11 май същата година - и „Серенадата”. Едва две години по-късно, на 5 юни 1877 вижда бял свят „Пълководецът”. Точно в този ред пиесите са и в първото издание на цикъла, което се появява едва след смъртта на композитора и е в редакцията на Николай Римски-Корсаков. Всъщност, съдейки по писмата, които Мусоргски е писал на Голенишчев-Кутузов, първоначалните планове на композитора са били други. Към момента на приключването на Серенадата обаче, той напипва драматургичната идея (стремеж към повече мащабност), която се е нуждае от своя логичен завършек. Именно така, след редица изпробвани теми и сюжети, се появява „Пълководецът”, който малко след това е обозначен като четвърта част в цикъла.
Частите на „Песни и танци на смъртта” са: Приспивна, Серенада, Трепак, Пълководецът. Обикновено цикълът се изпълнява от бас или бас-баритон в съпровод на пиано, но са известни и „дамски” интерпретации (например забележителният моноспектакъл на Галина Вишневская, филмиран през 1994 година). Тази вечер ще чуем изпълнението на баритона Владимир Петров.
Симфония №14, опус 135 от Дмитрий Шостакович е произведение, в което темата за смъртта също намира своето ярко художествено превъплъщение. Въпросите за живота и смъртта, за смисъла на човешкото съществуване и неговият неизбежен край открай време занимават Шостакович. Той се замисля над тях още като млад, докато е бил изпълнен с жизнени сили и енергия. През 1969 той се обръща към темата за смъртта. Но не просто към смъртта като завършек на живота, а към смъртта като насилствен, преждевременен, трагичен край. През месец февруари 1944 година, получавайки известие за внезапната кончина на най-близкия си приятел Солертински, който тогава е бил в разцвета на годините си, композиторът пише на вдовицата на Солертински: „Ние двамата с Иван Иванич си говорехме за всичко. Говорехме за неизбежното, което ни очаква в края на живота - т.е. за смъртта. И двамата се бояхме от нея и не я искахме. Ние обичахме живота, но знаехме, че... ще ни се наложи да се разделим с него”.
Симфонията е писана през 1969 в болницата. Шостакович прекарал там времето от 13 януари до 22 февруари като „планово мероприятие”, тъй като здравословното му състояние изисквало периодически да провежда курсове на лечение в стационар и композиторът отивал там спокойно, запасявайки се с най-необходимото за писане: нотна хартия, тефтери, поставка за писма. Излизайки от болницата, Шостакович вече бил напълно готов да даде симфонията за преписване и разучаване. Премиерата се състояла в Ленинград на 29 септември 1969 и била повторена в Москва на 6 октомври. Изпълнители били Галина Вишневская, Марк Решетин и Московският камерен оркестър под диригентството на Рудолф Баршай. Шостакович посветил своята 14-а симфония на Бенджамин Бритън.
Това е удивителна симфония - тя е написана за сопрано, бас и камерен оркестър (по-точно - оркестър, състоящ се от струнни и ударни инструменти) по стихове на Федерико Гарсиа Лорка, Гийом Аполинер, Вилхелм Кюхелбекер и Райнер-Мария Рилке.
Симфонията има единадесет части, които се изпълняват почти без прекъсване и в 11 сцени представят богатството на многоликия и променящ се свят: знойната Андалусия, таверна; самотна скала в пролома на река Рейн; килия от френски затвор; Пушкиновският Петербург; окопи, над които свистят куршуми... Точно толкова разнообразни са и героите - Лорелай, епископ, рицари, самоубиец, запорожци, жена, изгубила своя възлюбен, затворник, Смъртта. Общото настроение на музиката е скръбно, то се развива в диапазона от сдържано-съсредоточеното до неистовото изстъпление на трагизма. Същността на творбата е протестът против всичко, което прекъсва човешките съдби, душите и живота... Протест срещу гнета и тиранията.
Заглавията на частите на симфония №14 от Дмитрий Шостакович са: Де профундис; Малагеня; Лорелай; Самоубиецът; Нащрек; Мадам, погледнете; В затвора Санте; Отговорът на запорожките казаци на султана на Константинопол; О, Делвиг, Делвиг; Смъртта на поета; Заключение.
Владимир Петров - баритон
Народният артист на Беларус Владимир Петров излиза на сцената на Болшой театър през 1992 г. Благородният му тембър, красотата и силата на неговия глас, аристократичният облик в съчетание с таланта за сценично превъплъщение - всичко това допринася за бързия успех на артиста и възторжения му прием сред публиката и критиката. Владимир Петров е лауреат на няколко престижни международни конкурса за певци, сред които Първият международен конкурс за оперни певци на името на Николай Римски-Корсаков в Санкт Петербург (1994), Международният конкурс за оперни певци „Борис Христов” в България (1996), Конкурса за оперни лауреати в Монте-Карло Voice Masters 1997. Сред образите, с които се представя артистът на беларуска сцена, са Евгений Онегин и Дон Жуан от едноименните опери, княз Елецкий в „Дама пика”, граф Ренато в „Бал с маски”, граф ди Луна в „Трубадур”, тореадорът Ескамилио в „Кармен”, Амонасро в „Аида”, Алеко от едноименната опера, Грязной в „Царска невеста”, Алфио в „Селска чест”, Набуко от едноименната опера, Скарпиа в „Тоска”. Певецът е участвал във всички гастроли на Болшой театър на Белорусия. Гостувал е по лични покани в Германия, Швейцария, Полша, Франция, Ирландия, Китай, Израел, Русия. Той е постоянен участник в ежегодните фестивали Сlassic Openair в Швейцария и Kirn в Германия. Сред останалите творчески проекти на певеца е участието му в постановките на оперите „Роберто Деверьо” във Франция и „Фиделио” в Израел, участие в постановката на „Бохеми” под режисурата на Е. Колобов в Екатеринбург, гастроли в сценичната кантата „Кармина Бурана”, преминали в най-представителните концертни зали в Испания и други. А през април 2011 г. Владимир Петров с голям успех се представя в партията на Томски - „Дама пика” от Пьотр Илич Чайковски на сцените на оперните театри в Нови Сад и Белград.
Неля Кравченко - сопрано
Родена е в Молдова. Учи цигулка в колежа по музика в Тираспол и продължава музикалното си образование в София, в националната музикална академия със специалност оперно пеене (1996-2000). Кариерата й започва в Софийската национална опера, където е член на трупата от 2001 до 2004 година. Пяла е в „Аида” и „Дон Карлос” на Верди и „Вълшебната флейта” на Моцарт, а през 2005 дебютира в ролята на Чо Чо Сан от едноименната опера на Пучини в оперите в Русе и София.
От 2007 г. Неля Кравченко живее в Грац (Австрия), където получава магистърската степен по оперно пеене в Университета по изкуства (2010 г.) и специална грамота за големи постижения. Участвала е в Майсторските класове на професор Хелга Мюлер-Молинари и Красимира Стоянова.
Международният дебют на Неля Кравченко е на Летния оперен фестивал на открито - Солотърн ( 2007), където изпълнява партията на Лиу в „Турандот” на Пучини. От 2007 до 2012 тя участва редовно в този фестивал, изпълнявайки следните партии: Оскар от „Бал с маски” на Верди, Церлина от „Дон Жуан” на Моцарт, Адина от „Любовен елексир” на Доницети, Сузана от „Сватбата на Фигаро” на Моцарт, Татяна от „Евгений Онегин” на Чайковски и Виолета от „Травиата” на Верди. Участва редовно и като гост-солист в Оперните театри в София, Русе и Пловдив. Неля Кравченко е участвала в редица концерти и оперни спектакли в България, Австрия, Германия, Франция и Швейцария. Освен като оперна певица тя е търсена и за участия в различни кантатни и ораториални творби: „Матеус Пасион” - Бах, Миса Солемнис и 9-а симфония (Бетовен), Реквиемите на Моцарт и Верди и „Кармина Бурана” (Карл Орф).
Има записи в Българското национално радио със Симфоничния оркестър на БНР. Работила е с диригентите Джорджо Крочи, Франк Крамер, Волфганг Шмид, Георги Димитров, Деян Чобанов, Йордан Камджалов, Игор Богданов, Григор Паликаров и режисьорите Пламен Карталов, Кристиан Пепелрайтер, Барбара Байер и други.
