Eмисия новини
от 15.00 часа
Размер на шрифта
Българско национално радио © 2024 Всички права са запазени

Вечният Йордан Радичков и неговата вечна „Лазарица“

БНР Новини
Снимка: Даниела Манолова
„Лазарица“ – радиовариант по постановката на Държавния сатиричен театър.

Участва: Григор Вачков
Постановка: Младен Киселов


Йордан Радичков за „Лазарица“: Без да изпадам в суеверие, чувствувам се задължен да дам някои пояснения във връзка с тази пиеса. Нейното писане започна отдавна, в '67 или '68 година. По него време в Сатиричния театър още се играеше „Суматоха“, поставена от режисьора Методи Андонов. В ония години смятахме, че „Суматоха“ е опит да се покаже ръченица в един театрален салон, където се играят предимно валсове. Дали добре, или лошо се игра тази ръченица, лично аз не мога да дам оценка, мога да кажа само, че ръченицата бе избутана леко, тихомълком, от театралния салон, както се избутва леко беден роднина, пристигнал непоканен на бала. Театралният салон продължи да валсува, а през това време аз се заканвах, че отново ще ида непоканен на бала, за която цел започнах да пиша нова пиеса. Историята беше пределно проста: един човек отива в гората да застреля кучето си, защото подозира, че кучето му е бясно, и понеже кучето е много едро и силно, човекът се бои от кучето и за всеки случай го връзва със синджира за едно дърво, качва се на дървото и стреля отгоре. Поради неточно прицелване вместо кучето човекът, наречен Лазар, гръмва в синджира, като по този начин освобождава кучето. В невъзможност да слезе от дървото, защото отдолу клечи изпълнено с омраза и злоба кучето, сиромах Лазар прибягва до силата на словото, дано по някакъв начин възвърне старата дружба и приятелство с кучето. Принуден от обстоятелствата, героят прибягва до сантиментален монолог, припомняйки добрите стари времена, изповядва се във вярност към кучето, засипва го с гневни заканителни монолози, изпада в ярост или напълно равнодушно почва да приема абсурдността на ситуацията, в която е попаднал. Изиграл всички роли, каквито човек може да играе в живота си, стига само да съумее да спаси себе си, сиромах Лазар разбира, че се е борил нечестно. Той е лъгал кучето, подмамвал го е, заплашвал го е, показвал му е ту своята боязлива, ту своята отмъстителна страна, обаче кучето през цялото време е останало непреклонно, решено да чака до края и да отмъсти, че тъй жестоко и така подло са искали да му платят за неговата вярна и пълна с любов към човека служба.
Не бих могъл да кажа, че това беше още пиеса. По-скоро това бе чернова, писана на един дъх, в един екземпляр, цялата история бе все още оплетена като пиле в кълчища. Една вечер у дома реших да прочета написаното на Методи Андонов, идеята го въодушеви и той ме помоли, ако мога, да му дам ръкописа за няколко дни. С Методи Андонов бяхме близки, знаех отлично, че той по пет пъти на ден се палеше и по-десет пъти гасеше пожарите в себе си. Но все пак направи ми впечатление фактът, че доста горещо прие историята на човека в дървото и кучето. Няколко дни по-късно ми се обади да ми каже, че бил в Пловдив, че там, в театъра, се видял със своите момчета, прочел им историята и те били я харесали. Имаше в Пловдив негова група студенти: Стефан Мавродиев, Милен Пенев, Елена Райнова, Добромир Манев, Илия Добрев, струва ми се, повече не помня. Всички обаче били единодушни, че по някакъв начин човекът трябва да бъде примамен да слезе отново на земята. Методи Андонов също смяташе, че не е намерен финал, но ме окуражи да продължа да работя, и че в процеса на работата финалът сам ще дойде.
Човекът обаче не искаше да слезе от дървото. Пиесата пишех за артиста Григор Вачков, с него често разговаряхме, той постоянно ме питаше какво става с дървото, докъде съм стигнал и ако действително той ще играе тази роля, то през цялото ли време наистина ще трябва да остане да виси в дървото. Обещавах му, че ако успея, ще го сваля по някое време на земята. При разговори имам един недостатък, много лесно и бързо се поддавам на чуждо внушение и дори когато чувствувам, че трябва да се съпротивявам отчаяно, най-неочаквано отстъпвам или се предавам. Този си недостатък обаче възстановявам бързо, достатъчно е да преспя и да седна на другия ден пред мизерията на собствените си сюжети върху писалището. Вечер обещавах на Григор Вачков да сваля сиромах Лазар от дървото, сутрин обаче за нищо на света не можех да го сваля долу. Това продължи дълго, накрая оставих работата недовършена, като се надявах, че ще дойдат по-добри времена. По-добри времена обаче няма, историята бе влязла в сляпа улица без изход. Изоставих човека в дървото и се захванах с друга работа.
Една сутрин много рано вкъщи нахълта актьорът Апостол Карамитев, бил чул за историята с човека и с кучето, искаше да я прочете. Отказах, тъй като смятах работата за незавършена. На следващия ден обаче той идва отново в мое отсъствие и взема ръкописа от жена ми. По-късно ми се обади да ми каже, че едва ли би могъл да играе ролята на човек, качен в дърво, но че много иска да постави пиесата. Подобно на Методи Андонов и той смяташе, че в последна сметка трябва да обърнем историята и да върнем човека на земята. Няколко седмици подир това вкъщи се получиха илюстровани картички, пращаше ги Апостол Карамитев. Всички те имаха един и същ текст: „Ура! Апостол Карамитев в Париж!...“. „Ура! Апостол Карамитев в Лондон!“. Една сутрин се обади на живо: „Ура! Апостол Карамитев в София!“. Поиска да разговаряме отново за пиесата, подмамваше ме, че е почти готова; само още малко нещо трябва да се обърне в нея, за да може най-после сиромах Лазар да слезе от дървото. Ръкописа обаче не ми връщаше. Един предиобед вкъщи дойде разплакан Методи Андонов, донесе вестта, че Апостол Карамитев не е вече между живите. За първи път го виждах да плаче... Ръкописът повече не се върна вкъщи. Веднъж заговорихме за него, Методи Андонов отново започна да ме убеждава да не изоставям материала, казах му, че ръкописът е взет от Апостол Карамитев, следите му се изгубиха, но че смятам да седна и да разкажа отново историята. С известно суеверие се залових за работа, писането вървеше трудно, сиромах Лазар искаше да се бори за свободата си горе от дървото, а не да проси свободата си от озвереното куче, защото сладка е извоюваната свобода, не подарената. Но как може да стане това преборване с озлобеното куче, когато то е под дървото на свобода, а ти си горе в дървото и не можеш подобно на птичка да хвръкнеш!


Из „Няколко думи“, публикация в книгата на Йордан Радичков „Суматоха, Януари, Лазарица, Опит за летене“, С., 1982 г.

Новините на БНР – във Facebook, Instagram, Viber, YouTube и Telegram.


Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!

Горещи теми

Войната в Украйна

Най-четени