Наричат я „Божествената“. Най-голямата актриса и певица на всички времена. А гласът й: необикновен! С тъмнооцветен леко металичен тембър, с изключителни драматични възможности. Нестандартен, нетрадиционен глас в смисъл на класически красив светъл сопран, на който можеш да се любуваш безметежно… Не, гласът на Калас по всеобщо мнение провокира дръзко и вълнува дълбоко. Казват, че следва звездата си неотклонно, а тя – нейната звезда гореше по-ярко от всяка друга в следвоенния оперен небосклон. Плати изключително висока цена, непосилна навярно за мнозина, но кой пък не би се гордял с факта, че е бил част от епохата Калас? Великата жрица на оперната сцена често напомняше: „Не съм певица, която играе, а актриса, която пее!“
Мишел Глоц, продуцент на записите на Мария Калас за EMI от 1961 до 1966 г. (когато певицата фактически спира да записва) уточнява: „В Италия наричаха нейния глас La voce trista – тъжният глас… Не мисля, че това е тъжен глас! По-скоро блестящ, с невероятна колоратурна техника, но цветът му бе много специален! Това е една от причините, поради която мигновено разпознаваш този глас…“
С ролята на Джоконда от едноименната опера на Понкиели започва шеметната кариера на великото сопрано – от Верона, градът на любовта. Датата е 3 август 1947 година. Мястото – най-голямата и престижна открита сцена Арена ди Верона. 25 000 зрители възторжено на крака аплодират появата на новата ДИВА! А маестро Тулио Серафин, който се заема да шлифова безценния диамант изрича: „Огромната сила на Мария Калас се корени в поразителната способност да напипа драматичното „зърно“ на образа, да измие с кръвта на сърцето си всяка драма. А фантастичното богатство от оттенъци на гласа й би стигнало навярно за десетина други певици! Веднъж един от зрителите на първия ред в Скалата възкликна: „Та тя пее като цял оркестър!“ Огромният диапазон и мощ на гласа, изумителната способност да пее убедително най-драматичните сопранови парии както и блестящите колоратури с умопомрачителен виртуозитет й спечелиха славата на уникално явление в оперния театър на ХХ век“, обобщава Тулио Серафин. Във Верона Мария Калас среща не само своя ментор в лицето на мастития маестро, който дълги години свещенодейства на диригентския пулт в Миланската скала. Среща Джовани Батиста Менегини – 30 години по-възрастен, той дарява Мария с обич, сигурност, богатство в тъй трудните ранни години от нейната кариера. Женят се през 1949 година. Калас макар да не е открила още разтърсващата страстна любов, е благодарна за топлината и подкрепата… А походът към световните сцени е в пълен ход.
В началото на 50-те години пред Мария Калас най-сетне се разтваря тежка порта на Миланската скала. Знаменитият режисьор Лукино Висконти се оказва пленник на магнетичната дарба на Калас. Заедно правят „Сомнамбула“, „Анна Болейн“, „Весталката“ и разбира се „Травиата“ през 1955 година. Публиката в Ла Скала буквално лудее по нейната Виолета! Изумителна: фина, красива, с изящни пропорции и замечтани, дълбоки изразителни очи… Нищо не е останало от възпълната комплексирана, стеснителна Мария! Свалила почти 30 кг, тя се е превърнала в уверена, блестяща млада дама с трепетно неустоимо очарование… А гласът й властва на най-престижната сцена както никога досега! Критиците са единодушни: Калас възражда вокалната традиция от времето на Белини, Доницети, ранния Верди т.е. ранния романтизъм в операта. Що се отнася до нейния Олимп обаче, той без съмнение е в драмата – Медея, Норма, Тоска… Тук пак ни помага Мишел Глоц: „Мария Калас бе толкова интензивна в „Тоска“! То бе като трилър, като Хичкок! Сцената със Скарпия, когато решава да го убие бе толкова ярка и най-важното винаги различна. Винаги измисляше нещо ново. Имаше много специален начин да доближи масата, където бе ножът. Понякога гледаше ножа през чашата с вино – очевидно събираше кураж… и изведнъж разбираше, че това е единственият й шанс да избегне Скрапия. Но…, когато Скарпия вече е мъртъв, католическата й същност взема превес и тя казва: Прощавам му! и слага кръста на тялото му. А когато барабаните я връщат в действителността и й припомнят, че Марио е в опасност – всеки момент ще бъде убит, това я кара да избяга …но тя изглеждаше винаги привлечена от това тяло на човека, когото е убила…“, така Мишел Глоц извънредно цветисто описва Мария Калас – в стихията си на сцената като Тоска. Кариерата на Мария Калас започва и завършва с ролята на Тоска: дебютът е в Атина през 1941 г., а финалът – в лондонската Ковънт Гардън. Едно единствено представление с дата 5 юли 1965. Тогава Калас е на 41!
В живота й вече трайно се е настанила голямата изпепеляваща страст към Аристотел Онасис. Срещат се през 1959 г., когато Мария е на върха на славата – ослепителна на сцената и извън нея. Таблоидите отразяват всяка стъпка от съвместния им живот. Живот, който прелива от лукс, купони без край и … постоянни откази от участия, записи, интервюта… Мария обаче е щастлива! Както никога досега! Винаги е мечтала дълбоко в себе си, още от дете само за едно: да бъде обичана! Сега е открила истинската любов! Поне така й се струва… Съдбата обаче й е приготвила горчива чаша: г-жа Онасис става не Мария, а Джаки Кенеди. Крахът е пълен! До края на дните си през 1977 г. Калас не успява да се съвземе от съкрушителния удар…
Казват, че Норма я превръща в мит. С Норма започва ерата Калас. Масимо Мила твърде, че „Норма“ в Скалата е едно от малкото събития, които завинаги променят съдбата на романтичната опера през ХХ век. Белини почти бил забравен преди появата на Калас. „Норма“, „Сомнамбула“, „Пуритани“ – всички те наново са преоткрити от нея, така както Джудита Паста ги е създавала по времето на Белини. „Подобен репертоар“, уточнява Масимо Мила, „изисква огромен глас в диапазон почти три октави и съвършена техника на bel canto… И разбира се дарба на велика драматична актриса, каквато Калас притежаваше и още как…“
Ще се припомним в съботната вечер нейната феноменална Норма, а също Виолета, Лучия, Медея, Розина, Тоска…
