Иска ми се да ви разкажа малко за себе си, защото твърде много години са изминали от деня, в който поисках да стана фотограф и за повечето от вас те не са известни.
Учих в 8 СОУ "Васил Левски" и през 1976 година, завършвайки средното си образование, се оказах на кръстопът. С едно гимназиално образование не можех да работя нищо друго освен секретарка в някое учреждение. За моя радост точно тогава разбрах, че има едно, макар и единствено училище, в което се изучава фотография. И за още по-голяма моя радост разбрах, че има и задочна форма на обучение, защото твърдо бях решила да работя и да подпомогна родителите си. Имаше обаче изискване да представиш бележка за една година стаж по специалността (фотография), за да кандидатстваш. Социалистически парадокс - не можеш да работиш, защото нямаш диплома, не можеш да се сдобиеш с нея, защото трябва първо да работиш като такъв.
С помощта на майка си, която дълги години беше работила в БАН и с малко инат от моя страна успях да намеря работа в Археологическия музей във фотолабораторията. Сама по себе си тази история е интересна - отидох да се представя, но първоначално ми отказаха назначение като технически сътрудник. На следващия ден посетих шефката на фотолабораторията и ѝ казах, че много искам да се уча и съм съгласна да работя там дори и без заплата. Това ми желание така я респектира, че тя се разтича и успя да ме назначи. Така започнах работа, но беше по заместване и когато титулярката се върна след три години, аз трябваше да напусна. Но вече имах заветната бележка и кандидатствах фотография в НГПФГ. Следващата една година работих в Минно-геоложкия университет. През 1980 г. се дипломирах и вече можех с гордост да се наричам професионалист. Не бях прекъснала връзките си с археолози, които ме викаха и на терен, за да снимам и да обработвам фотографската документация на обектите. Проф. Янка Захариева, проф. Георги Китов, проф. Диана Гергова и още няколко други. Денят, който преобърна живота ми, беше, когато проф. Захариева ми се обади по телефона и ми каза - "Във вестник "Строител" има свободно място за фоторепортер! Отивай да си подадеш документите!"
Работих там пет Рабатих там 5 години, докато не затръшнах вратата на главния редактор и не напуснах. Тази история съм я разказвала и няма да ви отегчавам с нея тук. През тези пет години обаче аз разбрах, че фоторепортажът е моята страст и любов за цял живот.
Малко по малко мои снимки започнаха да публикуват и тогавашните ежедневници.
Сътрудничех почти на всички - "Народна младеж", "Отечествен фронт", "Поглед", "Работническо дело". След демонстративното ми напускане на работа четири години бях безработна. Но бившите ми колеги журналисти продължаваха да ме търсят и така от време навреме изкарвах по някой лев. Явих се на дванайсет конкурса. Оказа се, че бившият ми главен редактор преди още да се състои конкурсът, се обаждал на съответния си колега, за да ми попречи да бъда назначена.
В края на 1987 г. научих, че вестник "Вечерни новини" търси фоторепортер на твърд хонорар. Това означаваше, че получава месечно твърдо заплащане от 50 лв и останалото е от хонорар от публикувани снимки (5 лв)! Явих се и там на конкурса. Благодаря на Христо Юскеселиев, защото благодарение на него получих работата. Дойдоха промените и ние с мъжа ми, който също беше фотограф и фоторепортер регистрирахме собствена фирма за печат и реклама. Както много българи тогава вярвахме, че с труд и умения ще може да просперираме.
За мое съжаление с тази работа, която изискваше много усилия и много често денонощен труд фотографията остана на заден план. След смъртта на мъжа ми удържах положението до 2013 година, но се наложи да продам всички машини, които притежавахме, защото вече не можех да печеля достатъчно пари и така прекратих съществуването на фирмата.
Но както се казва "Свободата, Санчо, е на върха на копието!", та реших, че ще се занимавам с организирането на художествени изложби в помещението, което притежавах. През тези години започнах отново да снимам, но само за мое удоволствие и радост. Не мислех за обществени изяви, защото нямах никаква надежда, че може някога да направя изложба. Но ...Господ имал други планове за мен. С изключителната подкрепа на г - жа Бистра Григорова на първи февруари тази година открих първата си самостоятелна изложба в Клуба на фоторепортерите.
Благодаря на Ани Петрова и на БНР за представянето ми тук.
