Няма случайни срещи. С фотографията взаимно се открихме. През 1994 г., когато започнах да уча фотография в Национална професионална гимназия по полиграфия и фотография „Юлиус Фучик“, нямах представа как и дали животът ще ми се развие в тази област. Дори в едно практическо занимание на открито през зимата си казах, че никога няма да ставам фоторепортер, защото повечето сюжети са там на улицата - на студ и пек. Повече не съм се зарекла с „никога“ за каквото и да било, защото вече 25 години все още не съм открила друга професия, която да дава такъв широк диапазон от разнообразие в делника. Толкова много и различни случаи, които ти показват колко пъстър е животът. Работя като фотокореспондент за БТА за област Враца вече 20 години. Имам няколко самостоятелни изложби и участия в различни форуми.
Фотографията за мен е изразно средство, както са музиката, поезията, рисуването. Средство едновременно за себеизразяване и също така за улавяне на мигове от живота, които фотографът оставя в историята на човечеството. Фотографията е и пътешествие. Във физическия и в духовния смисъл. Огън и вода са нещата, които мога да гледам и снимам безкрайно, изключвам пожарите и наводненията, макар че имам няколко запомнящи се случая.
Домовете на хората станаха острови, които не искаха да напуснат, макар че вече бяха опасно място за живота им. Водата отнесе спомените им. Мисля си, че всяка беда, която ни сполетява и успеем да я преодолеем някак е, за да ни научи на нещо. За 25 години във фотожурналистиката съм снимала няколко сериозни наводнения, но най-яркото засега остава това през 2014 година в Мизия. Градът бе най-сериозно засегнат и стана жертва на съвкупност от човешки грешки и природна стихия. Това е личното ми мнение. Обичам си професията, дори в моментите, когато ми стиска гърлото.
Харесвам ми да снимам хората - естествени, непринудени, да се вглеждам в очите им, в излъчването, в емоциите, които показват. Страшно много обичам да снимам и театрални постановки заради всичката емоционалност, която може да се види, която актьорите пресъздават.
Слънчевите лъчи, когато попадат в обектива ми, са експлоатирани по всички възможни начини. Да „рисувам“ със светлината. Нали това е фотографията. Все повече се вглеждам в детайлите около себе си – в росата, в онази паяжина, в онова стръкче някакво растение, в онази мимика, в онова, което те прави уникален, единствен, съвършен. Да уловя онази естествена непринуденост в човешкото излъчване, най-близка до това, което самият човек познава или възприятието му, което има за себе си.
Когато снимам събитие, търся онези кадри, в които снимката може да има и своя история, освен да разказва самото събитие. Да усмихва, да разкаже, да замисли зрителя, а текстът към нея само да поясни от къде е и какъв е поводът за нейното възникване. Хубаво е да има закачка, не винаги и не на всяка цена, но определено търся тази емоция. Да хващам вица в дадена ситуация, да усмихвам зрителя. Някои събития дават тази възможност - да проявя чувството си за хумор. Нали „Светът е оцелял, защото се е смял“?
Искам хората да изпитват емоции, когато гледат снимките ми. Да не остават безразлични.
Ако със снимките си мога да усмихна, да разплача, изобщо да предизвикам някаква емоция в зрителя, значи съм си свършила работата.