"За да седна и да напиша първото си изречение, трябва да знам как ще бъде озаглавен романът ми. Когато човек има по-вибрантна чувствителност, той е открит към това, което времето иска да му каже в определен момент. Темите на моите романи ме избират сами, а образите идват неканени".
Това сподели пред БНР писателката Виктория Бешлийска.
На третия ден от октомври започва предварителната продажба на втория ѝ роман – "Сърце". Преди две години читателите се срещнаха с дебютната ѝ книга "Глина", която я превърна в един от най-четените български автори. Виктория грижливо пази стари български слова и светове в авторския си блог "По дирите на думите", където има над 60 000 последователи. А идеята за третия ѝ роман вече чака нетърпеливо над белите листове, а това, което тя издаде за него, е че ще бъде по-жизнерадостен, весел, ще разказва за жените в нейното семейство, като погледът в миналото няма да се измества.
"Харесвам еднодумните заглавия - те могат да казват много, но и да крият много", разкрива още тя:
"Хората мислят, че сърцето е много експлоатирана тема в изкуството. Да, така е! Но сърцето е основният човешки орган, защото е символ и на телесното, и на духовното. В нашия език сърце е синоним на душа, смелост, издръжливост. Това е дума, която крие същността на целия човек. За мен беше важно - когато взимам толкова употребяван символ, той да бъде точно поставен в книгата. Затова и първото, и последното изречение на романа ми съдържат думата "сърце". Заложила съм идеята за безспирния туптеж на сърцето, защото вярвам, че дори когато то спира, душата в него продължава своя живот. И за мен това връщане – от началото към края, беше израз на този символичен стремеж".
Да усетиш правилния момент и да му се довериш, за да те изведе той до сърцето на историята, която ще разкажеш. В това е убедена Виктория.
"Човек има само едно кратко време, с което разполага, за да напише една книга. Можеш да имаш дългогодишни проучвания, да обикаляш много места, да имаш много наслагвания в съзнанието си, различен опит, но седнеш ли да пишеш, ти влизаш в този енергиен поток за определено време, вратата ти се отваря и знаеш, че не можеш да стоиш дълго там. Това не е портал, който стои вечно отворен. Трябва да използваш неговия заряд, да се синхронизираш с него и да поставиш точката, когато вратата се затвори".
Животът на една книга – от първата ѝ чернова до аромата на печатарското мастило е дълъг и пълен с градивни препятствия.
"А понякога вторият шанс е много необходим, за да изравниш емоционалната везна между героите или за да постигнеш по-голяма тяхна дълбочина, или за да осветлиш част от техния характер. Когато пишеш, ти си отговорен за това, което съпреживява четящият човек. Отговорност на пишещия е да може да предложи едно удовлетворение, да се опита да държи вселенската везна изправена чрез това, което пише".
Заглавието ли води историята или то се появява по пътя ѝ?
"Заглавието е много важно. И двата пъти не съм започвала да пиша, без да знам как ще бъде озаглавен романът ми. Имам структурата на историята, проучването, идеята какво ще се случи, но за да седна и да напиша първото си изречение, трябва да знам как ще се казва книгата".
Темата избира писателя
"И с двата романа беше така - темите ме намираха. И с двата романа бях на места, за които нямах предварително очакване. Те бяха част от мои разходки, от време с приятели, със семейството. На тези места добих странното усещане за попадане в един въртеж на времето, където всичко е едно и то не тече по обичайния си начин. Тези странни усещания са свързани с едни образи, които ти се явяват в главата, идват – неканени. Такъв беше образът на майстора грънчар от "Глина", който нахлу в съзнанието ми, когато бях в музея на бусинската керамика. Така се случи и с образите на двамата ми главни герои в "Сърце", които влетяха в мен пред Пещерата на нимфите близо до Мадарския конник. В такива случаи въпросът е какво прави човек – дали се доверява, че това е послание и код, който трябва да последва, или си казва – това е от енергията на мястото и не си задава въпроса - защо нещо му е проговорило. Но аз се доверих на това проговаряне, последвах го и се опитах да го разгадая".
Пътуването на ръкописа
"В края на юни изпратих ръкописа си на издателството. И читателите веднага започнаха да ме питат кога ще излезе книгата. Но след написването на един ръкопис, на него му предстои дълъг път – редакции на автора, на редакторите – за "Сърце" имам двама, на консултанта. Това са бележки, които се вземат предвид и се обработват бавно, защото понякога си убеден, че на написаното не даваш шанс да се промени. Често ме питат – как ще дадеш на някого да ти се меси?! Не! Всички замесени в процеса са хора, вгледани в детайла по начин, по който пишещият не може да се вгледа сам. Затова професионалният страничен поглед е важен, защото е шлифоващ. Невероятно е чувството, когато преминаваш през тези процеси - на едно място променяш дума, на друго донаписваш изречение, на трето премахваш пасаж, но усещаш, че това помага да стигнеш до най-добрата форма, която можеш да дадеш. На места в "Сърце" имаше повече напрежение около героите и затова влязох, за да проветря малко. Имаше герой, който например се появи постфактум. Той е второстепенен, но в един момент става ключов за историята".
Докато пишеш, се развиваш
"В "Сърце" се опитах да овладея собствения си стил, словесен поток, емоционален поток. Да поставя граници, където смятах, че са нужни. "Сърце" е по-различен от "Глина". Да, присъстват моят стил, езикът ми, но се опитвам да боравя по-символно със словото. Това дойде и от темата, която избрах - връщам се 800 години назад и разказвам история, свързана с християнската мистика. Това наложи да използвам словото като символ.
Писането на "Глина" беше синтезиран, импулсен процес, написах я на един дъх. Почувствах я като нещо мощно, което протече през мен. Случи се със силен заряд и концентрирано. При "Сърце" се готвех много по-дълго, стигнах до по-далечни места, за да направя теренните, географските, историческите проучвания. Въвлякох много повече хора в процеса – познавачи на Поломието, които ме запознаха с региона, който е място на романа; имам консултант - доц. д-р Веселина Вачкова, историк, медиавист, запозната с проблемите на Средновековието. В процеса правех повече паузи, паузи между самите редакции, за да осмислям героите си, техните чувства. Заради историята героите имат сложност в характерите. Това ме караше на моменти да се дистанцирам от тях, да ги гледам отстрани, после да влизам отново в тази стая, в която всички сме заедно, за да говоря с тях как ще протече животът им. Бях по-диалогична с героите и със себе си.
Вълнението е същото, както и при "Глина". Но тогава никой нищо не очакваше от мен, а сега знам, че очакванията са огромни. Обаче това създава вътрешно напрежение, вълнение и нетърпение да разбера как романът "Сърце" ще бъде посрещнат от читателите. За да успееш да следваш вътрешния си глас и за да не се водиш от очакванията, от капризите на читателя, трябва да съумяваш да се затваряш в собствената си стая, вътрешната си стая, да изолираш тези гласове. Това, което най-много ми помагаше, беше да успявам да пия от собствените си извори, да правя нещата, за които знам, че не подменят вътрешния ми глас. Най-работещо за мен е да излизам сред природата и да оставам насаме със себе си. Така успявам да проветрявам тази вътрешна стаичка, която се изпълва често с мисълта за чуждото присъствие, чуждото очакване".
"Сърце" е история, която се чете със сърцето и се изживява с ума! Стъпвайки на исторически факти и детайлни проучвания, Виктория Бешлийска преплита в "Сърце" всичко, което сме, не сме и ще бъдем. И създава книга, която пулсира с ритъма на отминалото време, за да остави своя отпечатък в настоящето.
