Eмисия новини
от 09.00 часа
Размер на шрифта
Българско национално радио © 2024 Всички права са запазени

Нему равен друг нямаше

Легендите и песенният фолклор за Левски

Снимка: Държавна агенция Архиви

И наистина, който постоянствува докрай,

За него са неописуема радост големите дарове

На признателност от българския народ...

„Архивите не просто се появяват или възникват напълно оформени, нито са недокоснати от борби за власт било в процеса на създаването им, било при използването им за различни интерпретации“, пише историкът от университета в Илиной, САЩ,проф. Антоанет Бъртън. 

Образът на Васил Левски най-големия и единствено безспорен герой в българския национално освободителен пантеон, е изграждан в последните 150 години след неговата смърт от историците и от историите и легендите за него. 

„През последните няколко десетилетия самата представа за архив стана по-отворена и днес обхваща материали, които традиционно не спадаха към тази категория — устни свидетелства, романи, публикации в пресата, вещи, произведения на изкуството. Сагата за посмъртната участ на Левски е не само паралел за развитието на съвременна България — тя е негово олицетворение. Премеждията на героя са алегория за еволюцията на българския национализъм.“ Думите на Мария Тодорова, професор по история в университета в Илиной, са част от нейното изследване „Живият архив на Васил Левски и създаването на един национален герой“.

Живият архив

Емоциите, вградени в личните спомени, личните преживявания, устните свидетелства и наблюдения (на неговите съратници в революционната борба) оформят голяма част от знанието за дейността на Левски. Тези свидетелства са и в основата на някои от големите спорове около личността на Апостола, състояли се в българския обществен живот. В тази битка за това „кой притежава историята“ участват археолози, историци, архитекти и популярни писатели от началото и средата на ХХ век.

„Посред възпяването на генералските еполети, посред френетическите ура и проливането горещи сълзи на чуждите гробове и величия не би било зле, ако тук-там се мяркаше и нещо за нашите работи, за нашите хора. Най-после и ние сме народ, боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не безсъзнателна самоунищожающа се тълпа.“

С тези думи Захари Стоянов започва написването на животоописанието на Левски „Васил Левски (Дяконът) Черти из живота му“, която е издадена в края на 1883 година. В нея той сравнява делото на Апостола на свободата с величието на свободните европейски народи:

„Ако нашите велики мъже не са можали да достигнат величието на европейците, то и в тоя случай не те са криви, а обстоятелствата и средата, които са препятствували на първите, а спомагали на вторите. Смело можем да предположим, че ако на Левски на мястото беше който и да е, то неговият кураж и надеждите му щяха да се разбият още в началото на неравната борба. Човек, който захваща от а,б, против когото е всичко — такава смелост, такава вяра в бъдещето!

Тази книга е част от усилията на дейците на словото и духа, които пишат за „онова, което знаеме за положителна истина“ (Захари Стоянов), а преди него и Иван Вазов в одата от „Епопея на забравените“ — „Левски“, написана през 1881 година:

Девет годин той

скита се бездомен, без сън, без покой,

под вънкашност чужда и под име ново

и с сърце порасло и за кръст готово,

и носи съзнанье, крепост, светлина

на робите слепи в робската страна.

Думите му бяха и прости и кратки,

пълни с упованье и надежди сладки.

Говореше често за бунт, за борба,

кат за една ближна обща веселба,

часът на която беше неизвестен

изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,

участник да стане във подвига свят,

всяк един слушател беше му и брат.

В бъдещето тъмно той гледаше ясно.

Той любеше свойто отечество красно.

....

Тая заран млад е, довечера стар,

одеве търговец, сега просяк дрипав,

кога беше нужно — хром, и сляп, и клипав,

днес в селото глухо, утре в някой град

говореше тайно за ближний преврат,

за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът,

и че време веч е да въстане робът.

Още в тези редове твърдението „девет годин той скита се бездомен...“ (периодът, в който Левски извършва трите обиколки в страната, е тригодишен),дава основание на историците да поставят въпроса за надеждността на спомените като легитимно историческо доказателство. Основателни изглеждат и предложенията спомените да бъдат отхвърлени като начин за възстановяване на фактологията, а използването им да става единствено като илюстрация на народното въображение. 

Другото известно Вазово произведение, посветено на неустрашимостта и съобразителността на Васил Левски, е разказът „Апостолът в премеждие“. Изучаваният в средните училища текст описва едно от легендарните измъквания на Левски от Илчовото кафене, където чиракът на кафеджията бръсне самият Апостол:

  Ти гледа ли добре? Запомни ли хубаво? Около двайсет и пет годишен, рус, сивоок, мършав, средна ръст и с черно сàко. Иди на другия хан! Най-много гледай очите: сиви, много сиви - гълчеше Али Чауш наставително, а очите му играеха на четири и забележваха кой минуваше край хана и кой влязваше в него.

— Разбрах, Али Чауш! — и заптието отиде. 

Този разговор между двамата заптии се отнасяше за Васил Левски, когото търсеха да уловят. По това време неустрашимият апостол беше дошел от Пловдив в София, под предлог, че е търговец за вълна, та устрояваше комитета, който по-после стана исторически прочут по обира на турската хазна при Арабаконак. Софийската полиция, предизвестена телеграфически от пловдивската за това, беше цяла на крак. Рояци заптиета бяха пуснати за него. Али Чауш, най-живият и съобразителният от тях, ръководеше диренето от няколко деня и даваше нужните наставления на полицейските хора, заедно с точното описание лицето и облеклото на революционера.

Прочее, Дяконът се намираше в голяма опасност; винаги дързък и безстрашлив до безразсъдство, убеден в кекавостта на турската полиция, самоуверен, може би верующ в звездата си, тъй като досега безброй пъти беше се изтървавал из ноктите на враговете си, той нито подозираше, че е подушен, нито приятелите му в града знаеха това нещо, за да му дадат по-сигурно убежище.

Лицето на Левски, което се отражаваше в огледалото, остаяше тихо и спокойно. Нито една жила не трепна по него, нито едно вълнение не пропъпли по ледната му физиономия. Това необходимо, извънчовешко самообладание го не напущаше и в най-страшните опасности, с които беше насеян неговия невероятен, премеждлив живот.

Али Чауш неволно се обърна и го погледна. Сивите, ясни, спокойни очи на Апостола се спосрещнаха с Алиовите.На Ковачева космите щръкнаха на главата. Но той се окопити завчас.- Наздраве! - поздрави той Левски учтиво, по обичая.- Честито, челеби! - поздрави го и Али Чауш е едно небрежно, широко темена, па се извърна пак към събеседника си и продължи лакомия разговор.

 Левски излезе из вратата. След половина час Али Чауш си спомни мисията си и остави Ковачева, па влезе в хана, за да продължи диренето си и да изгледа гостите. В тая същата минута три заптиета караха с победоносен вид, с щикове на гърба им, петима души изплашени българи, уловени в разни ханища. И петимата бяха руси и с черни сака! Ковачев пред вратата на Илчовото кафене изгледа смутен тия жертви на турската дивотия.“

В редица други устни свидетелства е описан залегендарният „късмет“ на Левски. Баба Донка (Маньовица) от село Бели Извор, Тетевенска околия,разказва за вечерта в дома на брат ѝ Васил Йонков — личен приятел на Левски, с когото се отбили да пренощуват в село Гложене. На влизане в селото случайно срещнато семейство разпознава преоблечения като богат търговец на добитък Апостол. Появата на „баш комитата“ веднага е оповестена на местните турски власти, които завардили всички улици и тайни пътеки, които излизали към гората и селската мера. Започнало претърсване — къща по къща били старателно преглеждани от заптиетата. Докато обръчът все повече се стеснявал, Левски повикал Донка, която тогава била още девойка, и с нейна помощ се покатерил на висока купа от царевичак, където за негов късмет никой не съобразил да го потърси. На следващата сутрин двамата приятели се измъкнали от селото, докато хвърляли серкме покрай река Вит, предрешени като рибари.

В друг, запазен за поколенията разказ на силистренския възрожденски деец Гено Чолаков, „родилка“ спасява Васил Левски. След пристигането му в Силистра турците узнават, че къщата на Чолаков се укрива опасен комита. Внезапното пристигане на аскера и неизбежното претърсване на къщата не оставят никакъв възможен път за бягство на Левски. Докато преминавали от мазето към тавана и от стая в стая, заптиетата чували все по-силните викове на жената на Генчо Чолаков, която „раждала“ в този момент. Това силно ги смутило и те не посмели да влязат в спалнята, където под леглото ѝ се криел Васил Левски.

В село Войнягово и до днес се разпространява невероятната случка с кучето Левчо, което неотлъчно следвало даскал Левски. Когато една вечер двамата се прибирали в къщата, в която живеели, кучето тревожно ръмжало и застанало до обърнатия кош за слама, до който били завързани конете на заптиетата, дошли да търсят комитата гяурин. Левски успял да се напъха под коша, малко преди турците да излязат от къщата. Докато те ядосани се качвали на конете си, кучето Левчо, качено върху коша, весело им махало с опашка.

Пред журналиста от БНР Анета Янакиева, учителката и краеведСтоянка Додова, съставител на книгата за Апостола „Да не заглъхне в забрава“, разказва легендата за агнето, кучето и котката. Тези животни, които били в непрекъснат конфликт, Левски помирил, за да покаже на своите ученици, че „по-добро ще се получи и сред хората с различни убеждения, когато се научат да живеят заедно“. Записът е направен в село Войнягово през лятото на 1987 година.

В биографичната книга на Яна Язова „Левски“ е препредаден разговорът между Апостола и игуменката на Горния метох в КалоферЕвпраксия, в който той разказва за „левский скок“ и войняговската битка:

„— Бъди благословен! Първата новина, която днес ще ти съобщя е добра. Джинджи Хасан е загубил дирите ти и е тръгнал да те гони към село Войнягово. Казаха ми, че това село е на югозапад от Карлово и два часа далеч от него. След като си се разстригал, ти си ходил там учител една година. Вярно ли е това?

— Да, бях там една година учител — отвърна Васил Левски.

— Тежко̀ и горко̀ тогава на твоите ученици във Войнягово — каза Евпраксия. — Джинджи Хасан е свиреп и гол читак. Подозре ли веднъж някого, кожата му ще одере, доде научи дали не те крият в селото.

— Ти не познаваш моите ученици от Войнягово, а още по-малко войняговските селяни — спокойно се усмихна Дякона. — Аз ги учех да стрелят, да се бият с камъни и да прескачат големи препятствия. Те излязоха добри ученици и се научиха да се бият толкова добре, че захванаха цяла война с техните съседи дъбенчани при един спор за мера. Аз се сложих начело на това сражение и нашите противници ядоха такъв бой, че оставиха бойното поле покрито с ранени, между които имаше за срам и няколко турски заптии.

На другия ден, разбира се, аз трябваше да напусна с най-голяма бързина Войнягово, защото карловският мютесарафин веднага тръгна да залови войняговския даскал, който размирявал две села. Тогава трябваше да бягам чак в Добруджа, където се услових за учител в село Еникьой — Тулчанско. И там учих децата на четмо и писмо, а момчетата и младите селяни учех да се бият с камъни и да се надбягват. Често пъти им устройвах игри с надхвърляне на камъни и надскачане на разстояние между колове, които сам забих извън селото. Тъй като на един празник аз изпреварих всички и скочих най-голямото разстояние, селяните забиха на това място два кола за спомен на този празник и го нарекоха Левска крачка, защото аз нали се казвам Васил Левски?

— Да, чух вече това име. Защо впрочем ти си се нарекъл така?

— Тъй ме нарекоха другарите ми в Белградската легия. Наши началници и наставници бяха там Раковски и Каравелов. Веднъж бяхме на учение извън града и моите другари се надпреварваха в надскачане. Аз от малък съм лек на скачане, хукнах пред очите им и с един скок прехвърлих градския ров. Всички хвърлиха шапки от възторг, а Каравелов извика:

— Василе, това беше скок на нубийски лъв!…

Оттогава ме нарекоха Васил Левски.“

Ловеч градът, в който Васил Левски основава първият революционен комитет на българска земя, е наричан „столицата на Апостола“, но и „столица на легендата за едно предателство“. 

„...поп Кръстйо, който преди година и половина предаде на турците своето стадо, а афоресан от народната совест и от чистотата на човечеството...ако иде в някоя къща, то или бягат от него, или го посрещат без език и с очевидна ненавист, чегато е евреин или чегато е брат на Юда. Мнозина му говорат в очите, че той е предател и че е проклет от бога, но той мълчи, като черен гроб, и върви из пътят си като подивял.", пише вестник "Независимост" в августовския си брой от 1874 година.

„И да има предателство, то е неволно — дали набеденият за това поп Кръстю или Димитър Общи, който със своето безразсъдно нападение настройва цялата турска полиция срещу всички. Чудното е, че чак тогава е заловен Левски, а не че е заловен. Първоначално турците дори не са знаели, че са заловили него. Чак, когато отиват в Търново разбират, че това е Левски“, разказва в интервю за БНР Цветолюб Нушев, един от съставителите на книгата „Личният бележник (тефтерчето) на Васил Левски“.

Щом е изпято, било е

Емпиричната и описателна краеведскафолклорнанаука, която свързва романтическото мечтателство на Възраждането и след Освобождението се превръща във фундамент на по-сетнешната обяснителна и съзряващо теоретична наука, е наречена от етнографа Димитър Маринов„живи старини“. Това описателно, устно предавано народно творчествопресъздава и живота на Левски след неговата смърт, в десетки разкази, легенди и песни.В много от тях те са съчетани, хиперболизиращи невероятните случаи на почти невъзможните ситуации, в които Апостола се измъква „на косъм“ от многобройните си преследвачи. За песните, които се предават от уста на уста и от век на век, без дори да е установен техният автор, фолклористите казват „щом е изпято, било е“.

В македонската песен „Е, комита мори, Васил Левски“, съхранена в Архивния фонд на Българското национално радио (БНР), нотирана и записана от Илия Манолов, Левски успява да премине турската блокада, преоблечен като жена — покрит с фередже. Изпълнението на мъжката фолклорна група в съпровод на тамбура е записано през 2002 година в студиото на Радио Благоевград.

„Въпреки всичките им недостатъци, разгледаните спомени не могат да се отрекат изцяло. Споменът е винаги нещо субективно, а едно подобно събитие не може да се обхване така лесно в пълната му цялост. Каквато и малка част от истината да съдържат, тези еденствени спомени за Апостола не могат да бъдат пренебрегнати“, обобщава първият научен биограф на Левски,историкът проф. Иван Унджиев.


По публикацията работи: Георги Даскалов
Новините на БНР – във Facebook, Instagram, Viber, YouTube и Telegram.

Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!