Любен Каравелов (1834-1879) е един от значимите ни дейци за национално освобождение, енциклопедична личност, автор на поетични и белетристични произведения, публицист и фолклорист.
След години на обучение и работа извън родния град Копривщица и българските земи – в Пловдив, Одрин, Цариград, Одеса, Белград, Нови Сад, Каравелов отива в Букурещ, където попада в средите на бунтовно настроените български емигранти и поради ораторския си талант се превръща в един от влиятелните им гласове. Основното му оръжие е вестник "Свобода" – трибуна за идеите му, около която се събират много революционери.
Каравелов подава ръка и на младия Христо Ботев, който през 1872 г. започва да пише за вестника. Важна е ролята на Любен Каравелов за създаването на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Той е силната фигура, обединила голяма част от представителите на емиграцията и утвърдила решението да се поеме път на въоръжена борба под влиянието на идеите на Раковски и практическия опит на Левски. Любен Каравелов е блестящ оратор и изключително ерудирана личност.
Някои негови слабости като непостоянството и непознаването на настроенията сред българския народ заради откъсването от родната действителност, водят до фатални грешки. Така се стига до разрив между Каравелов и Левски. След смъртта на Апостола Каравелов прави цялостна преоценка на дейността си и разочарован се оттегля от революционните кръгове, тъй като смята, че свободата може да се постигне само чрез просвета. Затова след 1874 г. той се отдава изцяло на книжовна и просветителска дейност, като оставя БРЦК в ръцете на младия и неопитен, но вдъхновен и решителен Христо Ботев.
През 1875-а Каравелов създава прочутата си елегия "Хубава си, моя горо" – носталгична възхвала на родната ни природа. Стиховете възпяват омайващата красота на Родината, свещена за всеки българин, особено когато е далеч от нея. Обречен да изживее най-активните си години в чужди страни, Каравелов непрестанно копнее за Отечеството и в тези строфи се завръща в него, за да даде израз на възхищението, обичта и тъгата си. Около четвърт век по-късно младият композитор Георги Горанов пише мелодия към елегията, която днес е национална класика.
Горанов (оригиналното му име е Георги Димитров Йовев) е роден през 1882 г. в Кюстендил, в семейство на македонски българи – емигранти. Учи в Педагогическото училище в родния си град, където изявява яркия си музикален талант в самодейния хор и оркестър. През 1900 г. за преподавател по музика в Кюстендил е назначен известният чешки композитор, музикален теоретик, фолклорист и изследовател на българската народна музика Карел Махан. Той оказва огромно въздействие върху музикалния живот в града. Махан създава четиригласен хор от 100 души, голям струнен и смесен оркестър и организира певческо дружество, по-късно прераснало в хор "Кавал". Сред неговите ученици, освен Георги Горанов, е знаменитият по-късно композитор Никола Атанасов – авторът на първата българска симфония. Забелязал голямата музикална дарба на Горанов, Карел Махан го насърчава да се отдаде изцяло на любимото изкуство. Чешкият музикант поощрява интереса на младия българин към цигулката, елементарната теория, солфежа, хармонията и хоровата музика.
Горанов започва да композира песни и малки оркестрови пиеси, хармонизира и преработва народни образци. През 1900 г. – едва на 18, той пише музика към стихотворението "Песен на труда" на Георги Кирков. Маршът се превръща в химн на работническите хорове, известен с първите думи от текста – "Дружна песен". През 1902 г. Горанов заминава за Загреб, за да учи музика, но се завръща поради заболяване. Умира едва на 23-годишна възраст в Кюстендил. Автор е на около 80 песни, от които популярни стават "Освобождение", "Станете, станете", "Я запей ми, македонко", "Юнак на гора думаше", на пиеси за цигулка, за мандолинен оркестър, валсове, мазурки, полки. Остава в историята на българската музика с "Дружна песен" и "Хубава си, моя горо".
По предложение на прочутата фолклористка Райна Кацарова "Хубава си, моя горо" е възприета като неофициален химн на Копривщица и на Националния събор на българското народно творчество, проведен за първи път през 1965 г. През 2014-та песента официално е обявена за химн на "бунтовната столица на българското Възраждане" – град Копривщица. Днес елегията е особено популярна сред многобройните българи, живеещи извън пределите на родината. Заедно с "Я кажи ми, облаче ле бяло" на Ран Босилек, тя е емблема на българските емигранти. Едно от най-въздействащите изпълнения на тази национална класика е на Смесения хор и Симфоничния оркестър на БНР, дирижирани от Михаил Милков – личност с изключителен принос за българското хорово изкуство.
Тук ви предлагаме едно по-съвременно изпълнение – на Детския хор на БНР. Записът е от Празничен концерт за Деня на народните будители в зала "България", 1 ноември 2024 г. Солист е Виктория Любомирова.
Снимки: bg.wikipedia.org, bulgarianhistory.org, probuzhdane.wordpress.com, архив
