7
Тази година в програмата на Банско джаз фестивал се открояват няколко забележителни "първи пъти" – легенди на джаза, които по една или друга причина не са имали досега среща с българската публика, а сега са част от пъстрата програма на фестивала. Такива са, например, Nils Landgren, Catherine Russell, Anat Cohen и John Beasley (като лидер на трио), които оставят своята гореща следа в историята на Банско.
На 9-и август, ден преди края на тазгодишното издание на феста, пристигат директно от САЩ The New York Voices – истински титани на вокалната джазова хармония, развили концепцията за такъв тип ансамбъл до такова високо изкуство, че се считат за златен стандарт в жанра на вокалните групи. Квартетът с почти 40-годишна история има зад гърба си десет самостоятелни албума и още толкова като гостуващ състав. Изданието Boston Herald казва за тях: "New York Voices напълно оправдават репутацията си на най-вълнуващият вокален ансамбъл в съвременния джаз. Да се съберат толкова изключителни гласове в една група си е рядкост само по себе си, но истинското майсторство при New York Voices е в това колко съвършено вплитат гласовете си."
Четиримата певци – Ким Назариан (Kim Nazarian), Лорън Кинхан (Lauren Kinhan), Питър Елдридж (Peter Eldridge) и Дармън Мийдър (Darmon Meader) започват своята прощална обиколка по световните сцени, преди да се сбогуват с публиката и да се отдадат по отделно на не по-малко активната си солова, преподавателска, аранжорска и композиторска дейност. Имахме удоволствието да ги посрещнем, макар и дистанционно, в предаването "Джазисимо", преди пътуването им до Банско. В два поредни броя на "Джазисимо" (25.07.25 и 01.08.25) по програма "Христо Ботев" New York Voices разказват за историята на събирането си, за значимите моменти в звукозаписната им и концертна дейност, за философията, която ги е движила напред и за това защо са решили да се оттеглят от сцената с прощално турне. Цялото интервю с тях прочетете тук, а в аудио файловете можете и да го чуете, като дублажът беше осъществен с гласовете на Мария-Мира Христова, Светлана Вълкова, Теодор Иванов и Александър Райчев.
Весела: Нека започнем с най-новото около вас и с пътуването ви до България. С какво се занимават New York Voices в момента?
Ким: Подготвяме прощално турне. Ще се сбогуваме с публиката в края на 2026-та година. В момента влагаме енергия най-вече в това да завършим започнатото, да се сбогуваме по специален начин с хората и да приключим общата си дейност.
Дармън: В същото време, календарът ни изведнъж се напълни с концерти, което е много вълнуващо. Нови хора, организатори и зали ни потърсиха, а и такива, при които сме били преди, сега искат да ни поканят отново – за последен път през предстоящата година и половина. Пролетният сезон приключи наскоро, като беше доста натоварен - не само заради концертите, но и заради участието ни в образователни програми. Февруари, март, април и май са пълни с такива активности. Така че сега, след като мина това натоварване, четиримата си позволяваме да прекараме малко време по домовете си, преди да започне вокалния лагер на New York Voices, който ще се проведе в Мичиган. Няколко дни след края на лагера тръгваме към вас. Вълнуваме се!
Питър: Обмисляме да запишем и едно финално EP – няколко песни… нещо като благодарност и "довиждане". Просто малка колекция, с която да се отправим към залеза. Това ще е забавно.
Весела: Прекрасно. Лорън?
Лорън: За нас това е и време за размисъл – къде сме били, какво сме постигнали. Понякога дори не си спомняме всички места, на които сме били – толкова дълга и наситена е кариерата ни. Прощалното турне ни дава възможност, както каза и Ким, да се върнем на любими места и при хора, с които имаме дълбока връзка. От години поддържаме контакт с приятели и дори семейства по целия свят. Кариерата ни не е само музикална, но и такава на приятелствата, на познанията, на промените с времето. Така че това ще е едно дълго сбогуване – както се вижда, може би до началото на 2027 г. Изпитваме както носталгия, така и вълнение да посетим отново познатите места… и някои нови – като Банско. Там ще сме за първи път! Все още може да се каже, че имаме "първи пъти" и нови преживявания!
Весела: А ние пък се чувстваме се наистина специални, че в 37-та година на групата ще дойдете именно в България и в Банско. Исках да попитам – в какъв формат ще се представите в Банско? Също така, концертът част от турне в Европа ли е или идвате само за конкретното събитие?
Дармън: По принцип по-интензивният ни концертен график в Европа е през юли месец, но тази година нещата се подредиха по различен начин. Сега идваме изцяло за вас! Ще ни акомпанира трио ритъм секция – музиканти, с които сме работили през годините и които живеят в Германия, Швейцария и Англия. Ще дойдат Claus-Dieter Bandorf (пиано), Christian von Kaphengst (бас) и Chris Higginbottom (барабани) от Англия. Всички те са свирили с нас много пъти и ще е чудесно отново да се съберем в Европа – приятелството ни с тях е дългогодишно.
Ким: Аз лично съм любопитна да срещна българската публика – тъй като идваме за първи път. А групата ни съществува от толкова отдавна! Надявам се да срещнем различни поколения – млади хора, които се вълнуват от четиригласната хармония, както и по-възрастна публика, която може би има всичките ни албуми. Наистина нямам търпение да се срещна с хората.
Весела: А идвате в страна с традиции във вокалните ансамбли и фолклорното пеене...
Ким: О, още от началото на групата ни слушаме български женски хорове. Големи почитатели сме!
Дармън: Мисля, че аз съм ги слушал най-дълго от всички. Родителите ми притежаваха албум още когато бях дете в края на 60-те, началото на 70-те години. Спомням си как ги чух по времето когато се оформях като хоров запалянко и си казах – какво е това?! Беше невероятно. Бях на около 13 години. Просто вълшебно.
Весела: Всъщност последният ви албум – Reminiscing in Tempo – има източни влияния и неравноделни ритми. Това естествено ли дойде след толкова години правене на музика?
Дармън: Ние винаги сме били ученици на музиката. Ако някой ме беше попитала когато бях на 25 години как се пише парче в седем-четвърти, сигурно щях да се замисля и почеша по главата. Но с минаването на времето слушаме, наблюдаваме тенденциите, вдъхновяваме се от други артисти – и изведнъж се появяват идеите: "Абе, я да напишем нещо в 7/4!” И се получава. Понякога е супер сложно откъм ритми, но друг път се усеща естествено, колкото и много математиката да има в ритъма. Това е красотата на влиянието на различните култури върху усещането за време и ритъм. Интересна тема.
Ким: Когато една музика е добре написана – тя звучи добре. Звучи естествено и органично. Аз имам арменски корени – и още от дете сме танцували на неравноделни ритми. Така че това е част от мен.
Весела: За нас тези ритми са по-скоро линейни, докато афро-американските – с полиритмията си – са един цял нов свят. Много е интересно как културите си общуват през джаза.
Ким: Да, какъв чудесен материал за "експорт" имаме в САЩ!
Лорън: Когато четох историята за написването на Blue Rondo à la Turk – една от темите, които споменахме – разбрах, че докато се разхождал и слушал уличните музиканти, Dave Brubeck описал тяхната музика като "блуса на тази култура". Той им идва съвсем естествено – свързано е с рода, с фолклорните традиции. Ние пеем за това и в нашия вокализ към парчето. Искахме да разкажем тази история на полиритмията по наш си начин.
Ким: И за нас това е предизвикателство. Никога не ни е скучно – винаги има нещо ново за научаване.
Весела: Има ли нещо, което все още да не сте изпели?
Ким: Всъщност, да – много ми се иска да включим индийската рага в нашата музика. Този стил силно ме интригува силно и винаги съм искала да навляза по-надълбоко. Ето това е нещо "неизпято" все още за мен.
Дармън: Хората ни възприемат като джаз група – и с право, защото в джаза се корени това, което правим - четиригласната хармония, импровизацията. Но както в целия джаз свят в момента – границите съществуват, за да бъдат прекрачвани. Винаги сме били отворени към различни идеи. Има неща, които правим днес, за които преди 20 години дори не бихме помислили. Както казах и по-рано – ние постоянно сме ученици на музиката.
Весела: Вашият стил е еволюирал толкова много през годините. Какво движеше художествените ви избори? Много групи отиват в поп-жанра, а вие някак си останахте в своята ниша, без да правите компромис с музиката си в името на популярността.
Питър: Имало е мениджъри и хора, които са се опитвали да ни насочват в такава посока – те ни казваха – "трябва да направите нещо хитовo, някоя закачлива песен, с която да станете известни." Имало е и предложения като например: "ако направите тази песен, ще станете разпознаваеми навсякъде". Но това просто не беше истинско за нас. Дори сме се разделяли с мениджъри, защото сме казвали "не" на подобни предложения. Винаги сме правили това, което е било най-естествено за нас. Разбира се, имало е и моменти, в които сме записвали песен и сме се надявали тя да не стигне до твърде много хора.
Дармън: Да, но това обикновено се случваше, когато бяхме гост-изпълнители в чужди проекти – а не в наши албуми.
Питър: Няма да споменаваме имена, но има няколко такива, за които си казваме: "Дано това никога не излезе..."
Дармън: Голяма част от решенията за репертоара и посоката ни се взимат вътрешно в групата – четиримата обсъждаме, пишем, раждаме идеи. Но понякога вдъхновението идва и отвън – например, когато някой ни предложи проект както стана с Paquito D’Rivera. Тогава си казахме – о, това ще е страхотно! Познавахме го, така че идеята не дойде от нищото. Но имаше и звукозаписна компания, която искаше да направи голям концерт с нас и с него. Или пък когато ни събраха с Count Basie Orchestra – нещо, което ни окуражи да създадем наш собствен биг бенд репертоар. Това буквално промени кариерата ни – преди онзи момент не бяхме правили концерти с биг бенд. Така се случи впоследствие, че повече от половината ни участия във всяка една година бяха с биг бенд. Да не забравяме и няколкото големи турнета.
Ким: Работата с биг бендове доведе и до повече възможности за преподаване. Също така, предстои да излезе нов албум заедно с Ivan Lins и Биг бенда на датското радио. Така че определено има още територии за изследване.
Весела: Един от моите любими ваши албуми е концертният, заедно с WDR Big Band от 2013 г. Исках да ви попитам – как успявате да звучите толкова добре на живо, колкото и на запис? Никакви фалшиви ноти, хармонията е перфектна... Има ли някаква тайна?
Ким: (шеговито)…Пост-продукция!
Дармън: Винаги се стараем да дадем най-доброто от себе си. Истината е, че в днешно време, дори и в концертните албуми има възможност да се пипнат някои неща – да се редактира тук-там, да се коригира някоя нота. Така че да! Има постпродукция, която изглажда някои моменти. Това е вече стандарт в световната практика. Но онзи концертен албум – той е запазил енергията на живото изпълнение. Чува се истинският сценичен заряд. А и WDR Big Band… трудно ми е да поставя друга формация по-високо в световната биг бенд класация.
Ким: Може би Metropole Orchestra е на същото ниво...
Дармън: Да, те са страхотни. Но WDR Big band е нещо, което трудно се среща вече – а именно професионален оркестър на пълно работно време. Помня работата по този албум – почти всички аранжименти бяха нови. Част от репертоара вече го имахме, но написахме и нови неща. А аранжиментите бяха дело на Майкъл Абени (Michael Abene), който пък беше продуцентът на първия ни албум още през 1989 г. Та с него се познаваме от цяла вечност. Беше страхотно да работим заедно в този биг бенд контекст. Имахме и много репетиции с оркестъра – нещо, което почти никога не се случва. А музикантите звучат невероятно дори и когато четат нотите за първи път. По тази причина и ние си казахме – трябва да се представим на най-високо ниво.
Лорън: Такива проекти са изключително вълнуващи – както каза Дармън, трябва да извадиш най-доброто от себе си. Това е и начин да изградим близки взаимоотношения с музикантите – не просто да се видим на една-две репетиции и после "чао". С годините успяхме да се опознаем. Такива моменти са безценни. Понякога се обръщаш назад и си казваш: "Това беше доста велико." И споменът заема специално място в паметта ти.
Ким: Искам само да добавя нещо – понякога хората се изненадват, че звучим "като на запис" или дори по-добре. Както и че записът не звучи по-добре от нас самите на живо. Това е и един от критериите ни – когато записваме нещо, се питаме: "Можем ли да го изпеем и на живо? Пеем ли го автентично и истинско?" Отговорът трябва да е "да".
Питър: Може би и затова чувстваме, че догодина е моментът да започнем да се сбогуваме с публиката. Не искаме да стигнем до момент, в който някой да каже: "Е, те вече не звучат както преди." Предпочитаме да приключим докато сме все още на върха. А и мисля, че сме там. Но вече е време да дадем път на други хора да покажат какво могат.
Весела: Честно казано, в днешно време е невероятно постижение една група да издържи повече от пет-шест години заедно. Много формации се събират и разпадат постоянно. За мен това, че New York Voices съществуват над 30 години, е повече от впечатляващо.
Питър: Самата мисъл за числото 30 е невъобразима! Това е все едно един напълно зрял човек с изградена кариера! Понякога си казвам – наистина ли минаха толкова години? Ами да, минаха. Дармън, какво щеше да кажеш?
Дармън: Нашето дълголетие е може би нещото, с което най-много се гордеем. Правим това от любов към музиката – както много други джаз музиканти. Но когато го правиш като квартет, се изискват и определени жертви и компромиси, съгласуване на графици, съобразяване с професионалните и житейските избори. През цялото време сме се стараели да се подкрепяме взаимно – и в личен, и в професионален, и в географски план. Фактът, че успяхме толкова дълго е повод за гордост. А когато се пенсионираме като група – няма да е защото сме се скарали или нещо подобно, а защото колективно сме усетили, че времето за това е дошло. Ще си останем едно разширено семейство – дори и след последната изпята нота на сцената.
Ким: Всеки от нас ще продължи със свои проекти. Може да ни намерите и контактувате с нас и занапред – просто няма да сме New York Voices.
Весела: Доколкото знам, вие така или иначе вече правите собствени неща. Всеки от вас преподава, нали така? Видях Ким на вокалния фестивал Black Forest Voices, а по време на пандемията участвах в един нейн уъркшоп. Може ли всеки да разкаже малко повече с какво точно се занимава извън групата?
Ким: Аз преподавам джаз пеене в Ithaca College и имам и частна практика – както у дома, така и онлайн през Zoom с ученици от цял свят. Пътувам постоянно за майсторски класове и диригентска работа – в различни щати и държави, ето както се видяхме с теб и на фестивала.
Лорън: Аз съм преподавател в New York University-Steinhardt, където ръководя ансамбъла по вокален джаз и съвременна музика заедно с Janis Siegel от Manhattan Transfer – голяма забава е! Наскоро започнах да преподавам и в училището Aaron Copland към Queens College, където работя със студенти-магистри. Всички в групата ни провеждат майсторски класове, дирижират, журират на конкурси – този тип дейности. Аз продължавам да се изявявам и като солов артист - пиша и продуцирам собствена музика. Имам и частни ученици.
Питър: Това ми е 30-тата година в преподаването. Започнах в Manhattan School of Music през 1993 г. и бях там 17 години. Не е за вярване. А в Berklee College of Music съм преподавател вече 13 години. Това си е още една кръгла годишнина и честно казано – малко ме ужасява, но какво да се прави… Занимавам се още и с писане на песни и аранжименти – имам няколко проекта, които може би ще се опитам да придвижа напред към звукозаписното студио. Освен това съм и "възрастен татко". Имам две осиновени деца. Животът ми взе рязък завой преди няколко години. Дори следващата седмица ще водя децата в Disney World. Надявам се да оцелея, за да разкажа после. Ще бъде забавно!
Весела: Да си баща си наистина е като професия само по себе си.
Питър: Всеки ден се убеждавам в това.
Дармън: Аз в момента съм музикант на свободна практика. Преподавах в Manhattan School of Music заедно с Питър – не толкова дълго, само около 7 години, мисля. После бях почти 10 години в Indiana University. Миналата година за кратко помагах и в SUNY Purchase. А сега съм изцяло фрийланс – правя аранжименти за други хора, дирижирам, канят ме като гост-изпълнител, такива неща. Опитвам се да оставя графика си възможно най-свободен през следващата година и половина, защото като човек, който се занимава с организационната част в New York Voices, аз съм нещо като човекът "на терен". Комуникирам с букинг агенцията, занимавам се с нотите и партитурите, контактувам с биг бендове и т.н. Върша много от работата на музикален директор – и искам да имам енергия да го правя спокойно точно в този финален за групата период. А какво ще дойде след това – кой знае? Предполагам от всичко по малко – типично за артистите на свободна практика.
Ким: Питър, ти не продуцираше ли музика също?
Питър: Да, голямо удоволствие е. Продуцирането наистина ми допада. Харесва ми да помагам и насочвам млади изпълнители когато записват музика, както и да изготвям аранжименти. Наскоро продуцирах албум на една млада певица – казва се Ема Хедрик. Мисля, че тя прави нещо много значимо.
Весела: Kакво ви събра заедно? Знам - поне така съм чела, че сте се срещнали в Ithaca College. А Лорън се е присъединила по-късно. Моят въпрос всъщност е: кое беше в основата на събирането ви - приятелството, любовта към пеенето, или имаше някаква външна сила – например продуцент или човек с визия? Как се случи началото?
Питър: Всъщност, отговорът е "да" на всичко това. Срещнахме се в Ithaca, донякъде случайно. Аз и Ким бяхме там заедно, Дармън и Ким бяха там заедно. Всички израснахме в средата на вокалния джаз. Нашият ръководител по това време – Дейв Райли – беше поканен да заведе колежанска джаз формация в Европа, на фестивали като North Sea Jazz и Montreux. Така той събра своите любими гласове и сформира група, която нарече New York Voices. Тримата бяхме в първоначалния състав от шестима певци. Имахме такъв успех, че си казахме: "ами… дали не трябва да опитаме да го превърнем в сериозно и професионално занимание?" Ким и Дармън вече живееха в Ню Йорк, а после и останалите се преместихме в града и започнахме да пеем по клубовете. Всичко се разви много бързо – към нас проявиха интерес звукозаписни компании, а първият ни официален концерт беше в залата Town Hall в Ню Йорк. Там срещнахме и мениджърката си – Мери Ан Топър. Началото винаги е бурно, вълнуващо и енергично. По-трудното идва, когато трябва да поддържаш ритъма и здравия разум заедно с това. Обикаляхме много тогава – невероятни времена бяха. Да си млад, леко наивен и да пътуваш е нещо несравнимо.
Дармън: Когато бяхме в колежа, всеки от нас учеше различна специалност. Ким беше с актьорското майсторство, аз – саксофон, а Питър – с класическо пиано и пеене. Това, което ни свързваше, беше интересът ни към групи като Manhattan Transfer – те бяха голямото име по онова време. Започнахме да се увличаме и по други групи – Hi-Lo’s, Lambert, Hendricks and Ross, Singers Unlimited, Rear Silk – четиргласната хармония напълно ни завладя. Съдбоносни бяха включването ни в колежанската вокална група и шансът да концертираме в Европа. И аз не знам как точно се случи всичко. Едно от важните неща в самото начало беше, че започнахме да правим свои аранжименти, още през лятото на 1986 г. Не искахме просто да пеем познати парчета – създавахме свои версии, с наша естетика и визия. В онзи първоначален квинтет беше и Каприс Фокс (Caprice Fox) – също от Ithaca College, както и Сара Крийгър (Sara Krieger), с която се запознахме в Ню Йорк, когато решихме, че искаме да изградим професионална група. Някои от първоначалните членове нямаха възможност да продължат да пеят с нас, затова започнахме да търсим пети глас. А и нека си признаем – и ти като вокалистка знаеш, че с пет гласа можеш да направиш много повече отколкото с четири. Също така, от аранжорска гледна точка това ни беше интересно и увлекателно. Искахме и да се отличим от Manhattan Transfer, да не сме просто още един квартет. Въпреки това, хората пак ни възприемаха като част от същия жанр. Преминахме през няколко промени в състава. Запознахме се с Лорън, когато Сара Крийгър реши да си тръгне. Бяхме пуснали слух, че търсим нов глас, изслушахме десетки певци. А се оказа, че решението на проблема е било точно под носа ни – Лорън се познаваше с Питър отпреди, когато бяха работили по няколко авторски проекта. Питър ѝ предложи да се яви на прослушване, и така тя стана част от последния квинтет. Малко след това и Каприс Фокс се оттегли. Тогава си казахме: "Ще бъде квартет"! Има нещо красиво в това: два високи и два ниски гласа. А и четири партии се оказаха напълно достатъчни. Да не говорим, че логистиката около пътувания, бюджети и билети е по-лесна. Мисля, че квартетът се установи като постоянен формат от 1994 г.
Ким: Бих искала да добавя, че вярвам в завихрянето и съсредоточаването на енергия в определени моменти и пространства. Например, по онова време в Ithaca College се бяха събрали на едно място много талантливи хора, които решиха да правят неща заедно. 1986-та се оказа и годината, когато на вокалната джаз сцена излязоха групи като Take 6 и The Real Group. Така че, New York Voices, Take 6 и The Real Group започнаха кариерите си по едно и също време. Невероятно е да си свидетел на това събиране на енергии и да наблюдаваш готовността на обществото да възприеме този тип музика точно тогава.
Весела: Да… А за теб, Лорън – какво беше преживяването да се присъединиш към групата? Прослушване ли беше, или нещо друго?
Питър: Нека аз да кажа, че Лорън вече беше минала прослушване, и беше доста очевидно, че тя ще е нашия избор. Прослушахме около 60 души. Стеснихме избора до четирима-петима, но всички усещахме, че това ще бъде Лорън. Имаше и други достойни певци, но тя беше тази, която можеше да се справи с всички стилове, които пеем, а освен това звучеше страхотно и като солистка, и като ансамблов глас. Изборът ни беше ясен. Извинявай, Лорън – сега можеш да се изкажеш (шеговито).
Лорън: (шеговито) Благодаря ти, Питър! Стана ми интересно, защото Ким спомена за завихряне на енергии, а аз пък вярвам в онези неочаквани възможности, които се появяват в живота без дори да ги търсиш. Аз не израснах с вокални формации. В гимназията не пеех в хорове. Присъединих се за кратко към един вокален джаз ансамбъл в Portland University, когато още се чудех какво да правя с живота си. И макар да ми беше трудно, ми допадна. Нямах много опит, но бях композитор, записвах беквокали, работих по студийни записи, пеех като беквокалистка в различни проекти. Постоянно пишех вокални партии и хармонии за собствената си музика. Това ми помогна да съм подготвена за такава напреднала група като New York Voices – по това време те вече имаха договор за звукозаписи, бяха концептуално завършени, с ясен музикален стил и собствен бранд. Трябваше да намеря начин да се впиша в нещо, което вече съществува. Мисля, че бях натрупала нужния опит още преди тази възможност да се появи. Помогна ми и това, че трябваше буквално да науча 15–20 песни от нулата – имахме концерт след месец и всичко трябваше да бъде наизустено и изчистено. Преди New York Voices мечтата ми беше да бъда солова певица и автор. Това, в което нямах толкова опит, беше прецизността и майсторството, което се изисква от ансамблов певец на такова ниво. Да ползваш гласа си като инструмент – не само лиричен, но хармоничен, в един пълнокръвен музикален израз. Присъединих се към групата през 1992 г. и изведнъж станах пътуващ музикант – дотогава никога не бях напускала страната, освен веднъж когато бях на 25 години. Пътувахме по турнета из Япония, Европа, навсякъде. Беше невероятно. В онези ранни години всички живеехме в Ню Йорк и работехме с инструменталисти, които ни вдъхновяваха. Те влияеха и върху музиката, която пишехме за групата. Намирахме се в пика на младежките творчески пориви. И мисля, че бяхме добри съмишленици в създаването на нещо уникално - уникално за нас. Изключително е, че сме все още заедно след толкова години.
Весела: Как изглежда вашият репетиционен процес? Например, когато слушам албума ви с Count Basie Orchestra, си мисля – на мен би ми отнело цяла година, за да науча тези нелеки вокализи. А при вас звучат така естествено, сякаш просто сте се събудили една сутрин и сте ги изпели. Заедно ли учите тези партии или всеки самостоятелно и трябваше да дойде подготвен?
Дармън: Правили сме и двете. В началото, когато всички живеехме в Ню Йорк и бяхме на една метро станция разстояние едни от други, редовно репетирахме заедно. С времето обаче животът ни разпръсна и сега сме в четири различни града, така че рядко се събираме за репетиции. Но богатата ни история като група ни е направила като една професионална танцова двойка, в която можеш да предвидиш всяко движение на партньора си дори ако той не е до теб. Всеки учи партията си самостоятелно, а после се събираме за кратка обща репетиция. Възползваме се и от новите технологии – вече всички можем да записваме у дома. Понякога правим така: всеки записва своята партия, после аз ги сглобявам и правя нещо като помощен трак, който всеки може да използва за учене. Това наистина помага. А и през последните десетина години не сме създали толкова нов материал. За щастие имаме доста богат репертоар, от който можем да черпим. В момента дори преработваме аранжименти, които не сме изпълнявали от над десетилетие и връщаме тези песни към живот. С две думи - освежаваме стария репертоар.
Весела: А как процедирахте в ранните ви години по отношение на сбирките?
Дармън:О, тогава постоянно се събирахме – Питър свиреше на пианото, и репетирахме ли репетирахме… Но всичко зависеше и от индивидуалната подготовка. Ако искаш да изпълниш вокализа на "Cottontail”, например, трябва сериозно да го разучиш. И да слушаш не само вокалната версия, но и инструменталния оригинал, който е в основата. Например за "Cottontail” би следвало да чуеш саксофонното соло на Ben Webster, а не само вокалния вариант на Jon Hendricks. Това е начин да навлезеш в историята на джаза в дълбочина. Съжалявам, че се повтарям като развалена плоча, но отново ще кажа - трябва да бъдем ученици на музиката и също така да възприемаме вокалните си партии като в един саксофонен квартет.
Ким: Мисля, че нещата зависят и от сложността на аранжимента. По-лесните пиеси ги подготвяме бързо. Ние сме дисциплинирани и когато има задача с краен срок я изпълняваме. Излезе ли нов проект, по който да работим, се мобилизираме да се напише материала, да се научи и изпълни – дори и без много съвместни репетиции. От другата страна на спектъра са композиции като Blue Rondo à la Turk" на Dave Brubeck – отне ни години, за да го подготвим. Репетирахме безспирно, и все не беше готово… докато накрая най-после звукна! И тогава го записахме.
Весела: Ползвате ли много студийни трикове или записвате в студио само когато сте напълно готови?
Ким: Най-добре се чувстваме, когато аранжиментът вече има свой "живот" на сцена – и не го четем по ноти в студиото. Целта е да го научим предварително толкова добре, че да стане част от нас. След няколко минавания през сцени дадена музика звучи различно – развила се е. Също така, има сполучливи записи, след които си казваме: "Това беше чудесно, няма нужда от друг дубъл." А при други се връщаме по няколко пъти и ги презаписваме.
Дармън: Да не забравяме и огромното развитие на технологиите, през което минахме. Първите ни записи бяха на 24-пистов магнетофон. Нямаше я програмата "Мелодайн”… нямаше как да поправиш фалшив тон. Ако нещо не беше наред, просто се връщаш и го записваш отначало. Ако се налагаха твърде много корекции - значи просто не си готов да записваш тази песен.
Ким: Също така, не сме прибягвали много към дублиране на партиите ни, за да прикриваме грешките.
Дармън: В ранните години правехме такова дублиране, но не заради грешки, а защото това беше вокалната стилистика на онова време. С годините се адаптирахме към технологиите. Но когато записваме, обикновено пеем четиримата заедно в една стая. Стоим достатъчно раздалечени, така че всеки да може да направи корекция след това, ако се налага. По време на COVID пандемията започнахме да записваме дистанционно и да си разменяме файлове, но това не е методът, който предпочитаме. Най-приятното усещане е когато знаем песента добре, отброяваме началото и я записваме заедно.
Лорън: Звукозаписната дейност е от една страна вълнуваща, от друга страна малко плашеща като преживяване, защото не можеш да скриеш нищо. Тя е като огледало – отразява точно къде се намираш индивидуално и като част от колектива. Затова най-важното е подготовката, както и останалите тук коментираха. Не сме записвали от доста време, но винаги е неповторимо и зареждащо усещане, когато сме в студиото четиримата. Например, записваме даден дубъл и някой ще каже: "Хайде да пробваме нещо друго!". Тогава идва времето на фините детайли. Питър може да предложи да удължим някоя нота, някой друг да измисли нещо забавно. Активират се тези пластове на художественото майсторство, които са заложени в нашето общо ДНК, нашият колективен глас. Работата в студио определено е вълнуващо занимание, но също така е и лукс. Всяка такава възможност е скъпоценен момент. Надявам се да успеем да издадем още няколко песни преди да сложим финалната точка. Това би било един красив прощален жест.
Весела: О, не искаме сбогом!
Питър: Може да станем като Eagles – да правим прощално турне, което трае десет години.
Ким: Или някой от нас ще изпълнява и четирите ни партии.
Дармън: А може и като ABBA – да бъдем аватари.
Питър: Може и да има холограмна версия на New York Voices!
Лорън: Едно нещо, което не се коментира много, но е важно, е че пътуванията стават все по-трудни. В онова време беше достатъчно да стигнеш до летището един час преди полета. Товариш си 30-40 килограмовия куфар и никой не те таксува допълнително. Сега трябва да си там три часа по-рано и да се справяш с отменени полети и дълги престои. Скъпо е да летиш тези дни. Освен това и изтощително – само като се замислиш колко енергия изхабяваш само докато стигнеш до мястото на концерта ти.
Дармън: Човек може да се пошегува тук, но всъщност не е шега – не ни плащат за да пеем, а за да пътуваме. Пеенето е приятната част. Предизвикателството е пътуването. И мисля, че много музиканти ще се съгласят с това – самата изява на сцена заема една малка част от деня, но пък най-хубавата част.
Весела: По колко концерта годишно правеха New York Voices в най-активните им години?
Дармън: Около 70 на година – което е доста в сравнение с други групи, но и малко в сравнение с оркестри като този на Count Basie, които са били на турнета по 200 дни годишно. Ние никога не сме работили по този начин. Има и логистичен фактор – трудно е да напълниш цялата седмица с ангажименти. Участията, които ще доведат многобройна публика и ще платят добър хонорар са най-вече в петък и събота. Освен това всички преподаваме, имаме семейства. Винаги сме търсили баланса. Мисля, че това е една от причините да сме заедно вече 38 години. Групи, които са на принципа "бързи и яростни" прегарят твърде бързо и, както ти, Весела, спомена, изчезват след 5–6 години. При нас нещата бяха по-умерени. Затова все още можем комфортно да хванем самолета за някой концерт в чужбина…например, до България.
Ким: Откакто имаме деца, максимумът на турнето е 8–10 дни. Това е границата, след която аз лично имам нужда да се прибера и да се свържа отново със семейството си.
Лорън: Наистина – този начин на живот трябва да се управлява така, че да работи за всеки индивидуално. Различни музиканти имат различна устойчивост, а ние трябваше да намерим начин да функционираме като четириглав артист, да се срещнем по средата на компромисите и да пазим психичното, емоционалното и физическото си здраве. Хората ни питат: "Как успяхте?" – а ние казваме: "Откъде да знаем!". Просто се вслушвахме един в друг. Понякога сме казвали "да" на неща, на които е трябвало да кажем "не". Няма съвършена формула. Всяка група трябва да намери своята мярка за хуманност и чувство за вътрешна общност.
Ким: Но на нас много ни помагаха отвън. Подкрепяхме се един друг в отношенията си със семействата, с близките и когато градихме домовете си. Това беше философията "да, и още нещо".
Весела: Това, което ме порази когато за пръв път чух New York Voices в гимназиалните ми години, беше вашия разпознаваем звук. Струва ми се много специално като преживяване за слушателя да можеш да кажеш кой глас на кого е, да чуваш отделните певци в хармонията. И в същото време да се наслаждаваш на изумителното ви спяване като колектив. В звука ви има нещо много топло и човешко. Как развихте вашия специфичен звук, обсъждахте ли тези въпроси в ранните дни на групата или просто се случи от само себе си?
Дармън: В ранните ни години съставът беше различен и съответно и динамиката беше друга. Manhattan Transfer бяха едно от важните ни вдъхновения. Винаги съм усещал, че и в тяхното звучене има от това, за което говориш. Повечето от нас имаха опит във вокални джаз ансамбли в колежа, където сме пяли в състав трима тенори, трима баси, три алта и три сопрана – и се опитвахме да постигнем именно хомогенен и уеднаквен звук. Тогава аз лично бях много повлиян от групи като Singers Unlimited и Take 6, където гласовете образуват една стена от звук и не можеш да кажеш лесно кой кой е. Другите членове на нашата група пък имаха по-различно виждане и искаха да подчертаят повече индивидуалността на всеки глас. Но истината е, че с времето нещата просто се случиха естествено. Нашата философия е да не се престараваме в опитите да се спеем и да не го мислим чак толкова дълбоко. Вместо това се фокусираме върху това да фразираме заедно, да формираме вокалите по подобен начин и най-вече да усещаме ритъма заедно. Всичко останало си идва на мястото. Често сравняваме този вид спяване със саксофонната секция в парчето "Four Brothers” на Woody Herman Band. Там има четирима саксофонисти с ясно различими бленди, но те фразират и дишат като едно цяло – и звучат прекрасно. Това е и нашият подход.
Също така, избягваме резките контрасти, например когато преминаваме от ансамблово пеене към солова партия. Всички тези певчески аспекти имат значение, но не бих казал, че сме ги анализирали до безкрайност – нещата по-скоро еволюираха по естествен начин.
Ким: Но още от самото начало имахме намерението да изградим мост между инструменталния и вокалния джаз. Ползваме ушите си толкова активно, колкото и гласовете си докато пеем. Слушането е процес, който върви паралелно със звука, който създаваме. Отношението ни към звукоизвличането се променя според конкретната песен. Например, когато записвахме проекта "The Louisiana Purchase”, по мюзикъла на Irving Berlin, подходихме към суинга по начин, който е подходящ за времето когато е писана музиката. Или когато изпълняваме песен на Lambert, Hendricks and Ross, там има една сурова енергия и една острота, която пресъздаваме. Винаги сме се стремили към автентичност, слушайки внимателно. Общата ни бленда не е една конкретна – тя е широк спектър и се адаптира според жанра.
Лорън: И четиримата притежаваме висока музикалност. Когато пеем, ние едновременно свирим и слушаме. Всеки има добре изразен естетически вкус и своя гледна точка, което води до вземане на осъзнати решения. С годините израснахме и задълбочихме разбирането си за тези неща, но дори още в началото, всеки от нас дойде със силно-развити музикалност и слух. Това ни позволи да поддържаме високо ниво през цялата ни кариера.
Ким: Също така е различно, ако водещият глас в дадена песен е на Лорън, на Питър или на Дармън. Тогава и пеенето на останалите се напасва към това да са като вокален акомпанимент на солиста. Това е част от нашата изразна и звукова палитра.
Лорън: Но трябва наистина да искаш да го направиш. С времето се научихме как да се подкрепяме. Понякога просто трябва да осъзнаеш, че в дадения момент може да не е твоят ред – точно както ни учат в детската градина, да се изчакваме. Това важи с пълна сила и за вокалния ансамбъл. Да знаеш кога да отстъпиш и кога да се изявиш. Прости неща – но трудни за прилагане.
Весела: Лорън, Дармън, Ким и Питър – беше удоволствие да прекарам този час с вас. Благодаря ви и пожелавам лек път до България! Очакваме ви с нетърпение!
Питър: Много благодарим!
Лорън: И ние благодарим! Надяваме се да се събере чудесна публика. Вчера, между другото си купих българско овче сирене!
Весела: О, много добре. Значи подготвяш небцето си за българската кухня.
Лорън: Толкова е вкусно. Обожавам го и ще си го хапнем довечера.
Дармън: Често се шегуваме, че може да не помним концертите, но помним храната. Така че, трябва да ни упътиш към мястото с най-вкусната храна, докато сме там.
Весела: Разбира се! Банско е точното място за първокласна българска кухня.
Ким: Нямаме търпение да се видим!
Питър: Да! До скоро!
Джазисимо можете да слушате по всяко време в платформата Бинар.
Пълната програма на Банско джаз фест.
Снимки: newyorkvoices.com, Fred H. Politinsky
