Литературни пътешествия ни срещат и събират с Димитър Кенаров и неговата поетична книга “Разораните градини на любовта“.
Той дълго мисли върху заглавието, консултира се и с приятели.
“Градината е един много класически топус в поезията, изобщо в литературата и културата, ако тръгнем от райската градина насам. Всъщност реших, че стихосбирката е доста разкриваща, доста честна и ми се искаше и заглавието да е честно. На мен ми се стори най-истинско това заглавие, защото….градините поначало се прекопават, нали така? Но при разораването е малко по-бурно, дори има някакво насилие в целия процес – градината която разораваш, реално е собствената ти психика, собствените ти спомени, тези любови, които си преживял и ти се иска да видиш какво се е случило, но има и нещо обещаващо – да поникне“, посочи авторът. И допълни:
“Моята първа любов е поезията, преди да започна да се занимавам с публицистика. Дълго време не бях издавал книга, години наред. Бях изоставил като че ли за малко поезията, но се случиха някои по-бурни събития в живота ми, а аз обикновено пиша, когато съм по-тъжен. Словото е някакъв вид елегия, думите са елегия на себе си в някакъв смисъл, паметници. Исках да изясня някои неща за себе си, да разора малко тези “градини“, да разбера, какво е било. Желанието ми винаги е било тези неща да ги напиша. Малко ме е срам. Стигнах дъното, пишейки любовна поезия, никога не съм мислил, че това ще се случи“.
“Понякога изкуството умъртвява живия живот. Защото го застопорява – в едно стихотворение, в една скулптура, в един камък, докато живота е жив, той непрекъснато се променя. Затова казвам, че е слабо изкуството, че е безсилно да хване този живот, непрекъснато променящ се. Но е толкова силна надеждата, винаги продължаваме да творим изкуство, защото се стремим към нещо, може би, невъзможно“, каза още Димитър Кенаров.
С него разговаряха Даниел Ненчев и Вяра Николова. Чуйте разговора в звуковия файл.
