Евгений Станчев: И днес има място за смела журналистика, но е нужен талант, не Гугъл

Работил е предимно във вестници и списания, но е сътрудничил и на електронни медии. Началото е във в. “Народна младеж”, бил е заместник-главен и главен редактор на изданието на Съюза на българските журналисти - вестник “Поглед” (и преди и след 10 ноември 1989-а), оглавявал е в. „Дума“ и икономическото списание „BusinessWeek“, 6 години е бил нещатен кореспондент на американското списание „Newsweek“. Той е сред най-първите българи, отишли и писали репортажи за Чернобил след аварията в електроцентралата. Носител е на орден "Кирил и Методий" - I степен. Издал е книжчица под заглавие "През Сибир без шапка".
От 2007 г. е заместник-председател на Асоциацията на българските медии по света.

„През целия си живот съм отивал с удоволствие на работа. Все едно, че отивам на мач, с предчувствие, че ще победим. С много адреналин. Сякаш отивах на любовна среща…
И никога не ми е било скучно. Така ми е било и писането, така е била и работата с колегите. И досега ме спират на улицата и ми викат „Учителю“… Защото съм го правил с радост…“

Пред радиослушателите Евгений Станчев си припомня и разказва как още като студент по английска филология се е ориентирал (или май са го ориентирали, съдба) към журналистиката, как и какви издания е обиколил, спираме се специално на легендарния в. „Поглед“ и инициативите, подети и реализирани от него и журналистите.

Прави аналогия по отношение на техническата и информационната осигуреност на репортерите и редакторите по онова време и днес, както и в прецизността при изказа, подбора на темите, смелостта да се задават не толкова неудобните, колкото важните въпроси. Дразни се от проявите на неграмотност сред пишещите и говорещите в различните медии.

Смелите публикации тогава са съизмерими със смелите публикации днес. Направете си труда и прегледайте всички вестници, изгледайте тв предаванията и вижте колко души говорят истината за управлението. Да, и днес има талантливи писачи, които намират начин да кажат това, което мислят и знаят – намират текста, думичката, алегорията. Май най-критичните текстове са в лични сайтове, но колко хора стигат до тях?

Евгений Станчев дава и примери за това – как навремето е могло да се пише критично – като си описвал как на запад добре се работи и живее, всеки мислещ читател е можел да сравни и да разбере, че у нас не е така и да се попита за причините. (Как се пише репортаж защо е хубав швейцарският шоколад, без да бъдеш допуснат в нито една шоколадова фабрика?!) Припомня случая, когато повече от половин страница в „Поглед“ е излязла празна, с кратко обяснение за причината. Описва как около 10 000 българи са се качили на Черни връх в средата на 80-те години на миналия век. Как са открили най-високото дърво в София – в Парка на свободата (сега - Борисовата градина), и как скоро след това са го отсекли. И още - за изчисления географски център на България, намерен от учени, по поръчка на изданието (оказва се над Габрово, в местността Узана)…

Говори и за това, което го дразни в София – регулирането на автомобилния трафик, плочките по тротоарите (навсякъде в Европа полагат асфалт)… - абе това не е град за живеене…

Вълнува се още от журналистиката и покрай внучката си - много е сладка тази професия, признава, че не може без вестник и всеки ден си купува и преглежда…

Оптимист е за вестниците и за хубавите четива. Както и за радиото – не мога да чета вестник, докато карам колата към Годеч…

Чуйте целия разговор на Георги Нейков с Евгений Станчев.

Има какво да си припомните или да научите.