Дневникът на една софиянка: Какви бяхме, какви станахме...

Преди време се сблъскахме с поредното предизвикателство в социалните мрежи, а именно снимките с 10-годишен живот и равносметките към тях. Междувременно ми се включи приятел, който докато се ровил из архивите, намерил наша обща снимка от това време.

Дам, потресох се и се умилих едновременно, момиче в началото на 20-те с тежък грим, нещо генерално сбъркано в прическата, защото бретонът ми се е залепил плътно за челото на чертички, леко премрежен поглед, тип: искам да съм секси, но не знам как и така дълго застоялите се бузи, които заемат по-голямата част от снимката.

Всъщност това, че се променяме,  е едно от най-хубавите и естествени неща, които ни се случват на тази земя. Но нека не се фокусираме единствено върху физическото, ясно е, че преминаваме през възрастови трансформации. С една дума: остаряваме, но помъдряваме ли? Второто изобщо не е задължително.

Лично мен ме изумява какви крайни мнения е обслужвало моето съзнание. Понеже има такава опция за спомени назад във Фейсбук, а личният ми профил е на 12-13 години, виждам до какви умозаключения съм стигала във времето.

Ще кажете, нормално, израствала си, променяла си собствените си вярвания, това е част от процеса. Да, ама чак пък толкова резки… Понякога изпитвам странното чувство, че чета мислите на същество, минимум от Мелмак.

        „Аз обичам до болка България!!!!!!!!!!!“

На 20 съм и явно съм била отявлена родолюбка. Сега гледам на нещата без хиляди удивителни, съответно доста по-трезво. Обичам природата ни, пазя я, държа на шепа близки хора, с които се разбирам, харесвам живота, който сама си създала. Не тегля бързи кредити, не се зомбирам пред телевизора и не се заблуждавам, че положението в страната ни може да бъде променено от фалшиви послания, свързани с общото ни героично минало.

        „Обичам те! Ти си ми всичко!“

Втора реплика, която ме потриса с отдалечеността от мен самата. И не защото звучи като начало на жалък чалга текст, и не защото се отнася до момче, което тотално заблудих с преекспонираните си чувства, но не ми го побира в момента акълът как някой може да ти е всичко. Къде си ти, какво остава от теб в любовната връзка, едно голямо нищо може би… Най-вероятно.

И последно, оказва се, че доста неща съм мразила, които не съм разбирала изобщо. Тоест мразя на общо основание или защото мой близък мрази. Случва се човек да се влияе, докато расте, ако има късмет да попадне сред добри хора, това влияние би могло да бъде благотворно, но ако средата му предложи омраза, възможно е човек да се зарази с нея.

Помня една среща преди години в Червената къща с американец, който е бил част от скинхед движението в Щатите, даже го е оглавявал за известен период от време. За близо 8 години е бил погълнат от заучената механична омраза, впоследствие успява да се измъкне от тази хватка и да поведе битка срещу расизма и ксенофобията.

Но как се е стигнало до това, началото е идентично с всяко приобщаване към (крайни) общности.

Ниско самочувствие, в комбинация на незнание „кой съм аз“, упражнено насилие върху самия човек, самота и липса на родителско внимание. Неговите родители са били емигранти – италианци, които са работили по 11-12 часа на ден…

Гореспоменатите чувства и ситуации винаги са благоприятна почва да избуят въпросните крайни настроения, обединяваща омраза се появява тогава, за да ти подаде ръка и услужливо да ти обясни кой е виновен за твоите нещастия.

В крайна сметка всеки има своя насечен път и може и да остане закотвен завинаги в дадени убеждения, но може и да смени минимум сто лица, докато не осъзнае, че в промяната няма нищо лошо, стига да откриваш всеки ден по-добрата версия на собственото си Аз.