Дневникът на една софиянка: Коя е съвършената любов?

Коя е съвършената любов?

Когато не знаем за какво да пишем, скъпи мои, най-добре да се хванем за любовта! Тази тема все някога ни е засягала и то по един много дълбок и запомнящ се начин. Дори да сме социопати и да мразим целия свят, поне веднъж сме се усмихнали на някого с влюбени очи.

Но да се върнем на питането, коя е съвършената любов: дългосрочната ли, тази, която е отстоявала на времето и житейските бури с гордо вдигната глава, или пък страстната, която удря като парен чук и от нея изглупяваме решително, обсипани с любовен прашец, или пък, чакайте, чистата младежка любов, когато се влюбваме за първи път и ни се струва, че целият свят спира да се върти заради нас.

И понеже съм на морския бряг и то гръцкия с всичките му разточително розово-алени залези, сериозно се замислих, драги мои, какво прави една любов съвършена и за кого се явява такава - за мъжа, за жената, за двойката, независимо в каква конфигурация се намират те.

И рязко ми изниква в съзнанието реплика от мой близък човек:

„Съвършената любов е неслучилата се...“

Това е през погледа на романтическия идеал, когато обектът и обстоятелствата за обичане са напълно съвършени, защото не ги познаваме или по-скоро не сме ги опознали добре.

Наблюдаваме всичко, преизпълнени с любов, и като в лятна утрин с полъх на сладост и забрава, се чувстваме богопомазани, че изпитваме подобни чувства. Всичко около нас се превръща в любовен олтар, на който сме готови да положим себе си и това, което притежаваме. Но тази мечта така и не се реализира и оставаме с усещането за безкраен копнеж по изгубения шанс за щастие.

За мен обаче се явява още по-интересна друга вариация на любовния сценарий, а именно когато се е развил като начало, влюбването и от двете страни се е случило, тоест имаме едно съвършено минало и след кратко време любовта, поради някаква нелепа причина, а не заради изчерпване или рутина, се разпада: мимолетна изневяра, която решаваме да споделим с любимия, за да укротим съвестта си или още по-жестоко – хващат ни, избор на един от двамата да следва мечтата си или пък някаква проява на дълг, който зове.

Тогава захранваме този образ през годините с още повече чувства отвъд болката и разочарованието.

Какво освен синьо-зеленото море, което подобно на Зорба Гъркът бавно се поклаща пред мен, ме отведе към тези прозаични, да не кажа направо банални разсъждения. Виновникът е моят любим днешен писател Мишел Уелбек и издаденият му наскоро на български език роман „Серотонин“.

Този тъжен, тъжен женомразец (като определението не е точно в целта), който въпреки всичко толкова много обичам да чета, въпреки че е чутовен комплексар, въпреки че рециклира главния си герой, аз-разказвача постоянно във всяка следваща книга, защото не може и не иска да избяга от себе си, въпреки че тъгата, която внася с темите си, може да бъде смазваща за всяка една почивка. Може би това е така, защото често съм се влюбвала през годините, един път особено, в мъже, които съвсем малко (се) обичат.

Така аз дълго играех ролята на самарянка на любовното поле. Уви, не можеш да спасиш човек от собствената му наслоена навътре омраза. Можеш да го обичаш до безкрай, но това изобщо няма да подейства като спасителен пояс.

Ето ме отново в онзи сън, в който удобно се настанявам, един-единствен миг на щастие, но съвършеното е, че не просто го усещам, а го осъзнавам. Защото, както добре знаете, ние най-често впоследствие отчитаме за даден момент, че сме били дарени с щастие.

Аз съм щастлива точно сега, искам да го знаеш.

С тази реплика сънуването прекъсва. Не виждам нито очи, нито устни, нито ръце, нито каквато и да е било човешка реакция. Само един черен екран, който е запълнил съзнанието ми. В това няма нищо страшно или лошо...

Добре, де, ще кажете, то така изглежда, че съвършената любов трае един миг... И това, не е така, разбира се.

Отново на база наблюдение съм забелязала следната зависимост при хората, които се обичат години наред и наистина както е в обета, докато смъртта ги раздели. Тези хора не търсят нито повече, нито по-малко. Всичко им е по мярка в тези взаимоотношения и се чувстват напълно на мястото си. Не се състезават с партньора си, не се чувстват губещи или пък ощетени от нещо или някого: нещастна съдба, злокобна среда или пък заядлива тъща. Те намират начин в една перфектна симбиоза да преодоляват всякакви препятствия и несгоди. Един вид съвършен любовен Волтрон.

На това нещо не са способни обаче всички хора или биха били способни, само ако попаднат на правилните параметри, които пасват идеално към тях самите. Сега тук уместно ще попитате: това съдба ли е, или пък е въпрос на личен избор. Нямам идея, това би било все едно категорично да разреша въпроса от рода на кокошката и яйцето.

Давам пример, че с примери схващаме най-бързо, Пешо е по природа по-спокоен, приемащ, любящ. Мария е по-активна, решаваща проблеми, леко невротична, но не нараняваща. Те заедно отстояват по-успешно житейския поток на база своите съвършенства и несъвършенства.

Останалото в крайна сметка се изражда в отчаяние и нескончаема борба на его-та, където любовта изобщо няма място.