Дневникът на една софиянка: Организирана посредственост vs. хаоса на таланта

Винаги съм се забавлявала на Гугъл резултатите при първоначално изписване на въпроса: защо артистите са…

Тогава излизат следните резултати на база многократно търсене:
…бедни
…странни
…депресирани
…зле по математика
…важни
…толкова неподредени
…гей
…объркани души

Съществува една такава максима, че, когато имаш талант, правиш нещата с лекота, а друг човек за същото трябва да полага неимоверни усилия, за да се получи що-годе същия резултат. В смисъл, че, когато човек се усеща посредствен, тоест не му достига талант, той компенсира с усърдие, което до известна степен е достойно поведение.

Само, че аз не вярвам в това, драги мои…
Не вярвам първо, че неталантливият човек си дава тази честна оценка, че не притежава мечтания капацитет. Кой от нас вътрешно с хладно спокойствие, ще си признае: аз съм зле, но мога да бачкам здраво за сметка на това. Чак такава честност не ми се вярва да притежаваме. Но пък в заблудите сме царе…

Също така не съм убедена обаче, че и истински талантливият има това ярко усещане за собствените сили. Повечето пъти талантът е адски фражилен. Има нужда от постоянна обратна връзка, която обаче никога не му е напълно достатъчна.

Това, което ги отличава е, че ако вторите по-често се отказват и занемаряват таланта, то първите се организират по всякакви възможни линии и действат. Тази систематичност им дава усещане за сигурност, оттам - вътрешното уверение, че нещата им се получават.

Талантът от своя страна е безреден и не само изглежда, той често си е. Това се получава така, защото не трябва да влага чак толкова ресурси, за което другите дават мило и драго, и цялото си време.

Страшното идва, когато това усърдие на посредствените преминава в свръхамбиция и някакъв нелоялен състезателен дух. И тези хора с радост са готови да прегазват…

На кого му пука всъщност, че някъде там талантът се самоубива, често никой не е разбрал, видял или го е грижа, че този човек носи нещо в себе си. Впоследствие може някой да се пресети, но е твърде късно…

За разлика от добре организираната посредственост, която веднъж набрала скорост, започва да се радва на владеенето на положението и хората. Те отчитат всичко това като лична битка, увенчана с успех. И донякъде са прави, малцина биха водили такива битки.

Талантливият наистина обича това, което прави и има нужда да го прави добре, затова той се съизмерва с най-добрите примери в неговото направление, затова винаги се съмнява в себе си и мисли, че не му достига нещо, дори и когато го хвалят. Той знае какво не му достига. На посредствения му стига да е един пръст по-нагоре от тези в неговата локва, да победи по един или друг начин на локално ниво и да си изживее своята малка победа.

Талантът често избира самотата, хаоса и бягството от реалността, защото се загубва в таланта си. Той е и дар, но и унищожител. Непригодността им към света ги съсипва, дори за момент да повярват не толкава в себе си, колкото в нещото, което им се отдава с лекота…