Проф. Петър Панчев: Темата за донорството не трябва да слиза от дневния ред на обществото

Близо 1200 български граждани, нуждаещи се от трансплантация, живеят с надеждата да водят нормален живот, да имат свободата да се придвижват сами, да се срещат с приятели, да отидат на театър или концерт. Всички те очакват втори шанс за живот, който е възможен единствено чрез трансплантация на орган.
От 28 държави членки на Европейския съюз, страната ни заема 28-мо място по брой трансплантирани хора на милион население, отчитат от Министерството на здравеопазването.

Ведомството инициира и стартира Националната кампания за подкрепа на донорството и трансплантацията под мотото „Да! За живот!“ Целта ѝ е да се повиши осведомеността на обществото относно същността и значението на органното донорство. 
Кампанията продължава до 5 декември тази година. 

Трансплантацията не е такъв вид хирургична дейност, в която се очаква някаква рутина, без емоции. Тя се преживява във всеки един момент. Свързана е с огромна отговорност. Особено когато донорът е жив – тогава отговорността е двойна – сподели в ефира на Радио София проф. Петър Панчев от Клиниката по урология на Александровска болница, участник в първата бъбречна трансплантация у нас.

Преди 50 години (1968-1969 г.) България е първа на Балканите, допълни проф. Панчев. През 1956-а във Франция е първата трансплантация в Европа - 2 години след направената в САЩ.

Това е дейност, която задължително се прави от екип – хирурзи, реаниматори, лабораторни лекари, анестезиолози, имунолози. Това я прави и толкова сложна.

За разлика от трансплантацията при други органи, при бъбречната се изисква пълен имунологичен статус и съвпадение. Освен това винаги се налага имуносупресивна терапия, за да не бъде отхвърлен присаденият орган.

Трансплантацията е последният шанс, последното средство за хората с хронична бъбречна недостатъчност.
Целта е да направим пациента пълноценен, нормален човек от обществото.

Незавидната за България статистика зависи от етически и личностни проблеми. Тежестта носят на плещите си лекарите от предния фронт на здравеопазването.

У нас по презумпция се смята, че човек предоставя органите си за трансплантация, в по-многочислените страни задължително се изисква регистрирано съгласие, уточни проф. Панчев. В закона обаче има вратичка – трябва да се говори с близките. Наложително е да се определят приоритетите от близки в обкръжението на евентуалния донор, смята специалистът. Защото в момента съгласието/отказът се оспорва и се стига до спъване на дейността.

Тежка и задачата на колегите в реанимацията, когато се стигне до мозъчна смърт и това трябва да се кажи на близките. Да им се обясни. Решението им за даряване на органи трябва да се вземе бързо. Но близките в такъв момент за какво по-напред да мислят…
С колкото и спънки да се сблъскваме, трансплантацията в България не бива да се пренебрегва. Трябва да се развива – категоричен е хирургът.

Сред трансплантираните има и жени, които раждат деца. Тогава и трудностите се позабравят, но трябва да се мисли и за тях, допълни проф. Панчев.

За донорството не трябва де спираме да говорим – апелира лекарят. – Темата не трябва да слиза от дневния ред на обществото, на всеки човек. Не трябва да се афишира, но всеки трябва да е наясно и когато може и се наложи – да реагира както трябва. Когато в обществото се говори за това, решилият да бъде донор, получава своеобразна подкрепа, импулс.