Пианото и 5-те "Грами" на Маккой Тайнър останаха сред нас

Как кой? Маккой. Извечния, изчезнал накъм вечността. Само на 81. Ако не сте го слушали отдавна, дори може и да сте го смятали за умрял. Отдавна. В последните десет години от живота си Маккой не свири, само преподава. Което има може би по-голям смисъл, отколкото да се превръща в панаирджийски герой, готов да рухне на сцената само и само да е с публиката си. Но остана ли достатъчно публика за пианисти, изковали добрите си доспехи като оръженосци на по-големите от тях рицари.
В случая с Маккой става дума за единствения оцелял от квартета на Колтрейн с незабравимата “A Love Supreme” (1964!). След подобно изпълнение, каквото и да изсвириш, рискуваш все да те сравняват с него, така както и най-заклетиите фенове на Кийт Джарет търсят във  всяка негова соло импровизация божествения пламък на „Кьолнския концерт“.

Но божественото затова е божествено. И човешкото – човешко.

Тайнър рядко е бил приеман като полубог, да не говорим за живо божество. Стилът му е прям, без фиоритури, тушето – леко, но и убедително, партньорствата му – отразяващи версатилния му характер, където афро-блузът се римува с ориента, карибското – със самбата, испанското – с индо-серенадата, каквото и да значи това.

Сешънът там горе се заформя все по-сюблимен.

Тук остават съветите/заветите на Маккой Тайнър.
Как се достига дълголетие? Сок от моркови. И много целина (пред френски медии). Как се оцелява на сцената? Като свириш себе си (пред американското национално обществено радио). Не е много по-различно от поредицата ни „Фразите на големите“.