Рио Трио от... Тексас

Както вече стана дума в предния текст за босата в Близкия Изток, към темата за влиянието на бразилската музика от средата на миналия век върху музиката от 20-и и 21-и век, винаги може да се добави нещо ново. В случая става дума за едно трио от Тексас, чието име не е само за благозвучие кратко и внушаващо: „Рио трио“ (да не се бъркат с "Трио Рио" или с "Ел Рио трио"). Отпечатъкът, който оставят върху класики на Жобим няма нищо общо с карикатурната каубойска представа за Тексас. Още с началната „Footprints“ на Уейн Шортър, ни е подсказано какво да очакваме в дуетите флейта-бонгоси плюс ритъмът на китарата и хармониите със саксофона. Но не очаквайте и  някакъв далечен отглас на босите, изсвирени от флейтата на Хърби Мен в зората на новата вълна. Не е нито смуути джаз, нито крайбрежен ембиънт.

Лекотата на фразирането на флейтистката Сара Джейн Херджис може да достига до неподозирани дълбини (финалът на „Black Orpheus“). Китарата на Стив Хескин – автор на единствената непозната пиеса в албума, „Lucky Southern“ е в повечето случаи акомпаниращ инструмент на неомръзващата флейта, но също има своите, макар и по-редки, моменти на слава (интрото на „Black Orpheus“). За перкусиите и бонгосите на Ей Джи Монтроуз, може смело да дадем сходна оценка, като за флейтата – интимни и споделящи, нюансирани и динамични. Подборката на репертоара включва и други джаз- и боса-стандарти, разхвърляни уж небрежно, но с умението и щедростта на майстор на паея, който знае колко трябва да е шафрана.

Удоволствието идва именно от съчетанието на разточителното „My Favorite Things“ с предходното, почти фругално „Nature Boy“. Жаждата ни за още, и не само от същото, ни води до второто „Agua De Beber“ (програмирано в предаването ни) и заключителното „Wave“, гаранция за безметежност поне в следващите няколко часа. Винаги е приятно да те изненада нещо непознато, което да представи неповторимо нещо познато. Мисля, че „Рио трио“ развиват това умение - не само концептуално и технически, но и „тялом и духом“, стандарт, който може би ще открием в някой от следващите им албуми – дано да има такива. Нищо, че заглавие като „Straight to the Top“ не дава кой знае какви индикации за подобни намерения, но ще се радвам да греша.