Това е една история. Историята за създаването на един филм. Филм, който разказва за един от моментите в българската история, с които безрезервно можем и трябва да се гордеем. Филм за спасяването на българските евреи. Нарича се просто "49,172" - толкова за българските евреи след края на Втората световна война. Повече, отколкото са били преди нейното начало. Това е филм, създаден преди няколко години, който е хубаво да продължи своя път. И все повече хора - и в България, и по света, да разбират за това как българите спасяват своите евреи.
В основата на "49,172" са двама българи, които живеят отвъд океана – продуцентът Атанас Колев и режисьорът и сценарист Пламен Петков. С тях направихме радиомост, или по скоро – мост към историите, събрани в този филм. С Атанас – от Лос Анжелос, където живее и работи с някои от големите филмови компании, а с Пламен – от Бостън (той работи в Харвард и се занимава с голяма част от видео продукциите на знаменития университет).
Всеки от тях има своя история, която го е довело до идеята за създаването на такъв филм. За Пламен Петков тя се крие в енциклопедията на Холокоста – „това е енциклопедия, издадена в Израел, представлява едно пълно изследване на всичко, което се е случило. И в нея има една таблица с 22-те държави, които са били под контрола на нацистите по време на Втората световна война. И срещу всяка държава има цифра, означаваща броя на евреите от тази държава, които изпратени в концлагери и загинали. Срещу България има една 0! Единствената сред тези 22 държави“.
За Атанас Колев (►) пък причината се крие в един човек – „Дядо Арон Коен, когото срещнах в Музея на толерантността тук, в LA. Дядо Коен ходеше всяка седмица в музея за да разказва на деца и на студенти за спасяването на българските евреи. И го правеше с една –единствена цел – подобна трагедия да не се повтори. Станахме приятели, аз ходех да го слушам, после ходехме да пием любимото му турско кафе. Дядо Коен вече го няма, но преди това стана един от главните герои във филма. И по един наивен начин си мисля, че е по-добре, че не е тук за да види какво се случва в Украйна, в Уганда….“. Филмът изпълнил ли е мисията си, питам аз – и двамата отговарят отрицателно. „Една от причините е, че той не е показван по никоя българска телевизия. Излъчиха го във Франция, в Белгия, показван е по фестивали, но не и в България…“ – казва Пламен Петков, а Атанас Колев добавя, че след всяка прожекция продължават да идват много хора и да споделят как не са знаели този факт. Според него, и в България хората имат много да науча още за това как се е случило всичко, и това следва да е държавна политика, и най-важното е да се заинтересуват младите.
Зад заснемането на филма се крие огромна изследователска работа, обикаляне на архиви – в България и по света. Имат късмета Стивън Спилбърг да ги допусне в архивите на своята фондация, нещо, което до този момент не е правил за никого. Естествено питам как се стига дотам. „Близък съм с един много голям актьор, Дейниъл Дей-Луис, който точно снимаше филм със Спилбърг, става дума за Линкълн. И понеже бях споделил с него, че трудно достигаме до живи свидетели на онова време, той ми предложи да попитам Стивън (Спилбърг) и ми уреди среща с него. Оказа се, че той знае за спасяването на българските евреи, знае детайли и веднага ни допусна в архивите на своята фондация. Там има хиляди заснети интервюта, всичко е много добре организирано, по години, по държави и много лесно стигнахме до евреи от България“ – разказ на Атанас Колев.
Филмът е сниман в България, Израел и САЩ. „Повечето от хората са пръснати по света, те са напуснали България със семействата си или сами, имало е такива влакове през Истанбул за Палестина, с който са били превозвани деца. Хората, които заснехме, са били малки тогава, но имат ярки спомени и ги споделят на един много приятен български език от 20-те и 30-те години. Разказите има са много чувствени, защото това, което за нас е историята, за тях е живота им“ – добавя Пламен Петков. Тъй като основната идея първоначално е филмът "49,172" да разкаже на Запад за спасяването на българските евреи, , която все още чака да бъда показвана повече в България, „защото тук дълго се е налагала през комунистическите години идеята, че Тодор Живков е спасил българските евреи, даже филм е бил направен и това толкова често е повтаряно, че хората не им се слуша вече нищо по въпроса“ – споделя Атанас Колев.
Говорим и за съкрушителните факти около живота и смъртта на Лиляна Паница, която е била секретарка, на Александър Белев, една от мракобесните фигури тогава, била е близка с него, но когато научава за това, което се готви и в България, „сърцето не й позволява да остави то да се случи“ – казва Атанас Колев. А Пламен Петков добавя факти за начина, по който е третирана тя след 9 септември и скорошната й трагична смърт. „Няма актриса, която би отказала тази роля, на Лиляна Паница, толкова е многопластова, и изпълнена с противоречия“ – казва с вълнение Атанас Колев, който е убеден, че нейната история заслужава отделен филм, дори игрален.
„В историята на спасяването на българските евреи има много примери за героизъм, за любов към хората, за човечност и за страх от Бога“ – добавя Пламен Петков. „Екзарх Стефан, Митрополит Кирил Пловдивски изиграват ключова роля. Когато се опитва да убеди цар Борис да застане срещу Германия, да лавира и парира опитите да бъдат изпратени българските евреи в лагери, той му казва така - Борисе, каквото направиш, ще ти се върне същото. Митрополит Кирил пък прескача оградата в едно училище в Пловдив, където са събрани пловдивските евреи и казва „ако ви вземат, тръгвам с вас“.
„Всъщност българският народ спасява българските евреи – и дядо Коен така казваше. Когато виждат какво става с евреите в Македония, които, за съжаление, не сме успели да спасим, те си казват, че това няма да стане тук. И знаете, 4 часа преди да влезе в сила заповедта и да бъдат натоварени събраните вече български евреи в същите тези влакове, тя е отменена. Случва се немислимото“ – казва Атанас Колев. А Пламен Петков допълва, че „това е феномен без аналог в световната история. Тази нула срещу името на България е грандиозна. И наистина хората тогава, между двете войни, са живели дружно, всеки е уважавал празника на другия и това е пример, който можем да следваме днес, да възстановим тази задружност“. За него три са събитията със световно значение в българската история – създаването на кирилицата, спасяването на българските евреи и личността на Тервел, по филм за който работи в момента.
Филмът "49,172" е част от постоянната експозиция в Музея на толерантността в Лос Анжелос, И след прожекциите, при Атанас продължават да идват хора, които наследници на оцелели български евреи, искат да си говорят с него, да му разкажат своите истории, да покажат цигулката, която е спасила техните родители или баби и дядовци. „И това е изключително вълнуващо, това е една от причините да направим този филм, А другата е майка ми, която ме е учила, че трябва да се казва истината“. И наистина, "49,172" е филм за това как българският народ е спасил българските евреи, И е хубаво всички да знаем как това е станало.
Чуйте всичко, което разказаха Пламен Петков и Атанас Колев – и за другия българин отвъд океана, Алекс Тодоров (▲), който пише музиката за филма, „която е прекрасна, едни от най-хубавите еврейски мелодии, създавани за филм, той се занимаваше и с гласа зад кадър. Благодарение на Алекс записахме повечето неща в студиото на Velvet Revolver, и докато си работехме, влизаха и се мотаеха наоколо Slash, Скот Янг, с такива хора работеше Сашо, той беше изключителен тонрежисьор“. Алекс Тодоров, за съжаление, си отива млад от този свят. Остава наистина покъртителната музика, която създава за "49,172". А сред музикантите, с които е работил, са и имената на Мейси Грей, Били Айдъл и други.
Снимките са от личния архив на събеседниците.
Учителите от 117 училище „Св. Св. Кирил и Методий“ Илона Стоянова и Даян Русинов представят проекта за опазване на културното наследство, по който работят. Целта на проекта е учениците да задълбочат своите знания, свързани с българската история и традиции, а крайният продукт ще бъде документален филм "Наследство в камък и слово", който ще бъде..
Мария Бояджиева за предаването на Радио София "Ние децата": "Ангелина Грозева и Андриан Асенов - преди 4 години се събрахме заедно, имахме сходни идеи какво трябва да е едно детско предаване. Имаме същия ентусиазъм. Сюжетите ни са различни - последният бе за националния химн. Децата вдъхновяват с начина, по който гледат на света. С много учудване,..
Ани Тодорова преподава в българските училища в Брюксел и в Антверпен. От първи до десети клас пее в Детския радиохор, където се заражда любовта ѝ към класическото пеене. През 2010 година заминава за Брюксел с бъдещия си съпруг, българин, израснал във Франция и Белгия. Пее в хора към Европейската комисия. През 2012 година е заместник учител в българската..
Момчетата и момичетата от 4 клас на 6-то основно училище "Граф Игнатиев" са на прага на тийнейджърството, но все още с радост празнуват 1 юни. Те споделиха с нас защо искат да пораснат и какви са предимствата и недостатъците на това да си възрастен. Добавиха и още нещо, тъй като често с порастването идват повече тревоги и притеснения, които ни карат да..
Историята на Националната библиотека започва с цитат от сп.Сердика от 1941, но историята е по-ранна. Първите книги са от фонда на Денкоглу и Марин Дринов. С приемането на закона за печата, издателите се задължават да изпровождат по 2 екземпляра даром. Първата публична библиотека е била до градската градина, има читалня и книгохранилище и е открита на..
Евгения Кръстева-Благоева представя книгата си "Реките на времето": "Писах я две години, заедно с хабилитационния си труд. Един приятел я нарече "спасителна книга в тези мракобесни времена". Това са две семейни истории, вплетени в едно. Родовете на майка ми и баща ми, общували с много интересни хора. Сага за градската култура. Имаме сериозна изворова..
Николай Райнов е енциклопедична личност със забележително влияние в интелектуалните среди в началото на ХХ век. Той има разностранни таланти и задълбочени интереси в области като история на изобразителното изкуство, философия, окултизъм, поезия, публицистика. Но колкото е широка мисълта му, толкова оскъдно е умението му да показва чувствата си...