Документален запис от концерт на Руджеро Ричи в София

„Соната за цигулка и пиано в сол минор“ от Клод Дебюси. Изпълняват Руджеро Ричи (цигулка) и Лили Попова (пиано).

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Съвсем не тъй отдавна – на 6 август 2012 година светът се раздели с един от най-знаковите музиканти – цигуларят Руджеро Ричи. Беше на 94 години. Едно от последните му изпълнения е на 18 септември 1997 г., когато записва за четвърти път 24-те капричии на Паганини на цигулка „Гуарнери“, предоставена му от град Генуа.
Попаднах на много интересно интервю от 1976 г. преведено за списание „Лик“. Ще ви предложа откъси от това интервю, което най-точно пресъздава обстановката и времето, в което се е формирал музикантът.
Баща ми бе музикален маняк. Свиря откакто се помня. На всяко от нас, седемте деца, баща ми бе връчил по един музикален инструмент. Една от сестрите ми свиреше на пиано, друга на тромпет, но сетне той й разреши да премине на флейта. Брат ми Джордж започна с цигулка, но сетне се установи на чело, сестра ми Ема днес е цигуларка в оркестъра на „Метрополитън опера“. Аз исках да бъда пианист, но родителите ми осуетиха намерениета ми. Те просто ме подкупваха с цигулки. Събуждам се някоя сутрин и гледам до леглото си още една. По едно време под кревата ми стояха седем цигулки.
И след това Ричи разполага с много безценни инструменти – Гуарнери Дел Джезу от 1734 г., цигулка „Сториони“ (Лоренцо Сториони – един от последните кремонски лютиери), цигулка „Къртин&Алф“ (Джозеф Къртин и Грег Алф – съвременни американски лютиери), както и няколко „Регаци“ (Роберто Регаци – съвременен италиански лютиер от Болоня).
Ако по това време Менухин не беше наблизо, никога нямаше да постигна това, което съм днес – продължава спомените си Руджеро. Той е четири години по-възрастен от мен и караше всички да го смятат за дете-чудо. Но ако щете вярвайте, срещнете ли някое дете-чудо, можете да бъдете сигурни, че зад него се крият страшно амбициозни родители.

Ричи и Менухин са съседи в Сан Франциско. И двамата учат при Луис Пърсинджър. Бащата на Йехуди го отведе да продължи образованието си при Адолф Буш. Аз последвах Пърсинджър в Ню Йорк, когато той отиде да преподава в „Джулиард“, но след дебюта ми в Ню Йорк през 1929 година той загуби и мен.
Първият си самостоятелен концерт изнася през 1928 година в Сан Франциско. Свири пиеси на Виенявски и Вийотан, след което е обявен за дете-чудо. На 11 години свири с оркестър – цигулковия концерт на Менделсон, а малко по-късно дебютира в „Карнеги хол“.
Смяната на преподавателите остави у мен дълбоки следи. Когато бях на девет, изпълненията ми бяха красиви, но когато станах на дванадесет претърпях фиаско – си спомня музикантът. Тогава баща ми смени преподавателя ми. Пърсинджър бе възпитаник на белгийската школа и когато ме взеха от него, ме изпратиха при Мишел Пиастро. Той обаче бе възпитаник на руската традиция и ме натовари с концерта на Брамс. Освен това смениха старата ми цигулка с оригинална „Страдивариус“, която обаче бе прекалено голяма за мен. И разбира се изпълненията ми не бяха на висота. Публиката започна да ме възприема твърде критично и аз понесох този факт много тежко. Вече бях привикнал към обожанието и хвалебствията. Така на 12 години, излязъл от детството, но все още извън от редиците на изградените изпълнители, аз се борех за оформянето и утвърждаването на облика си като музикант. Едва започнал с новия преподавател, през 1930 г. Ричи пристига в Европа и след успешно турне в Германия е записан да учи при Георг Куленкампф в Берлин.

Германците са педантични и прецизни в изпълнението си – обяснява различията в националните стилове Ричи – тонови окраски, яснота, сух тон. Всъщност звукът на германската цигулка наподобява арфа. Спонтанността е забранена. Франко-белгийската школа е съвсем различна. Французите музицират с размах и се опитват да превърнат цитгулката в нещо по-голямо, например в орган. Те рисуват с майсторски удари и дирят цялостното изграждане на звучността, като връхлитат върху нея, а не я атакуват методично и последователно. Старата руска школа се характеризира с пищност на изпълнението – изобилие от глисанди, елегантност и блясък, и е най-разпространеният стил за изпълнение на струнни инстументи, оказал влияние върху почти всички световни цигулари.

По време на Втората световна война Руджеро Ричи служи в американската армия като „специалист по развлеченията“.
Програмата за първия ми концерт в Ню Йорк, след прекъсването заради военната ми служба, бе съставена от творби без акомпанимент. Всички ме съветваха да не се заемам с такава задача, казваха ми, че съм луд, но аз бях твърдо решен и този концерт ми извоюва обратно мястото, което временно бях напуснал.
През 1947 година Руджеро Ричи записва за първи път 24 капричии, опус 1 на Паганини в техния оригинален вариант. След това прави още три записи, последният през 1997 година. Той осъществява световните премиери на много съвременни композитори, сред които цигулковите концерти на Готфрид фон Айнем и Алберто Хинастера.
За дългата си почти 70-годишна кариера Руджеро Ричи е изнесъл над 6000 концерта в 65 страни, осъществил е над 500 записа за различни фирми.
Преподавал е в университетите в Индиана, Мичиган, „Джулиард скул“ Ню Йорк, в „Моцартеума“ в Залцбург, водил е различни майсторски класове в Съединените щати и Европа. Написал е книга, наречена „Техника на лявата ръка“ с педагогически съвети.
Преминал съм през три периода на музициране и още се развивам – споделя той през 1976 година. Ранният ми стил на интерпретация бе спонтанен, а и до днес обичам спонтанността – не съм привърженик на изпълнението „по рецепта“. После настъпи период, в който навлязох в дълбина, учиш, обмисляш, не позволяваш да те „настройват“ по желание, стремиш се да програмираш себе си. При мен този междинен стадий – е не бих казал, че е бил катастрофален, но преднамерено стоях в сянка, защото се страхувах да не проявя лош вкус. Днес открито мога да заявя, че свиря както желая и че ако някой не харесва интерпретацията ми, да върви по дяволите. По-добре да твориш пред погледа на всички, макар и да грешиш, отколкото да изграждаш съвършенство в отшелничество.
Руджеро Ричи е роден на 24 юли 1918 година в Сан Бруно, Калифорния в семейство на италиански емигранти. Наричат го Удроу Уилсън Рич. Умира на 6 август 2012 година от сърдечен удар в дома си в Палм Спрингс, Калифорния.
По записите, които пази фонотеката ни установих, че Руджеро Ричи е бил в България два пъти. През 1971 година е гостувал на „Софийски музикални седмици“, а през 1987 г. на „Варненско лято“.

За концерта избрах записът от София. В програмата са включени: Соната за цигулка и пиано № 6 на Лудвиг ван Бетовен, Соната за цигулка и пиано № 2 на Йоханес Брамс, Соната за цигулка и пиано в сол минор от Клод Дебюси, и два биса: Перпетум мобиле на Николо Паганини и Андалузки романс на Пабло Сарасате. За жалост третата солова соната на Йожен Изаи и соната за соло цигулка на Бела Барток няма да може да чуете, поради ограниченото ни време. Партньор на Руджеро Ричи е пианистката Лили Попова.

Подели

Документален запис от концерт на Руджеро Ричи в София