За едно парче пластмаса

Голямо говорене се завъртва тези дни и около новите пластмасови арки на амфитеатъра в Несебър. Неоконструкцията беше заклеймена и от мастити и непрекъснати медийни присъственици. Част от които, между впрочем са и днешните гуровци на кича в археологията по нашите земи. Но това е друга приказка.
За новостите в реконструкцията на несебърското съоръжение не били известени нито Министерството на културата, нито дори местния музей. Обществеността като културно изострена общност е засегната не затова, че е доправено нещо, а че е направено от пластмаса. От дърво или камък щяло да е друго. Пак не истинско, ама друго.
Но никой не каза, че т. нар. „Античен амфитеатър” е правен преди шейсетина години. С цимент от държавния тогава Девненски завод, с тухли от държавните тогава Буновски поточни линии и вар от държавните тогава Каспичански предприятия, например. Вярно, времето лети, някои дори казват, че било наше. Лети, лети, ама колко да лети за толкова време.
И през тези шейсетина години измамата като внушение е била приветствана, налагана, утвърждавана и ръкопляскана. Като животът ни и днес. Ако ти трябват пари, отиваш до строго охраняваната от обучени органи Благоевградска полиция и си набавяш петнайсетина хиляди лева заедно с касата. Ако искаш да пратиш детето си навреме в детска градина, плащаш за да го пишат бавноразвиващо се. Или хронично болно. Някъде на това му казват възпитание през първите седем години. След това учиш за ерзац диплома, ядеш оприличени храни, дишаш втвърден въздух, пиеш обогатена вода, работиш уморно срещу подобие на заплата и накрая получаваш парична помощ, която някъде има еднодневен еквивалент. Пенсия.
Затова не мога да разбера естетическия гняв на осторожни медийни постоянници за едно „пластмасово подобрение” на един „античен амфитеатър” от доскорошно време. За което и през което и те активно са допринасяли. Защото когато си измислял откровено немислимото през годините, накрая идва гипсокартона. Може и други трайни материали.