неделя, 25 октомври от 10.00 часа
“Знaм кoгa е прaзникът гoлям!
Кoгaтo случaйнo мaмa и тaткo
пoбъбрят с тебе, мaкaр и зa крaткo,
тaкивa зaети и все умoрени,
и вечнo пoвтaрящи: “Hямaме време!”...
Това е Катя Воденичарова - писател, журналист... Трудно е да кажем кое е първото. Книгите й са посветени на децата. Автор е на осем радиопиеси, шест куклени пиеси, осем театрални пиеси, осем телевизионни пиеси и сценарии за филми, както и на десет книги с повести и разкази.
Винаги стои и от двете страни - пише за децата, разбирайки ги, посвещава написаното на родителите, знаейки какво им е... Някой ще пита защо пише за деца! Отговорът се крие в творческата й дейност - работи 33 години в БНР - редакция “Детско-юношески предавания” и редакция “Хумор, сатира и забава”. Ако някой нещо не разбира от връзката която правя, нека слуша предаванията посветени на децата, както и тези на “Хумор и сатира” по програма “Христо Ботев”...
“Мама - от нея съм наследила по-сериозната физиономия и трапчинките, и колкото и сериозна да искам да бъда, не става. Баща ми - широка душа, искаше да израсна с усмивка и да слушам музика. И аз слушах музика още когато мама ме носеше под сърцето си. Редовно баща ми я водел в Градската градина да слуша духовата музика. Местехме се от къща на къща, което беше досадно за майка ми, а за мен интересно. Живели сме в сутерен, приземен етаж, и най-обичах да ми показват къде сме живели по-рано. Местехме се, защото хазаите не са искали да има деца. Когато постъпих в І отделение всяко, дете казва къде е родено и всички казват в София, а аз - в Майчин дом!
Спомням си, че нашите много харесваха оперетата “Дръж се, Жужи!” и често посещавахме спектакъла. Заглавието скоро стана нарицателно в нашата къща, когато възникваше някакво “препятствие”. Така и аз си го казвам често, когато трябва да преодолявам нещо... Имам две деца, 4 внуци и една правнучка. Моето детство е различно от детството на сегашните деца, и това на моите внуци... Бях в 8 клас когато за първи път говорих по телефон, грамофонни плочи нямаше... четяха ми приказки, а когато аз започнах сама да чета, ми обръщаха главата, за да гледат какви физиономии правя, докато изпълнявам различните герои...
Баща ми беше обущар, правеше страхотни обувки, и аз винаги бях с най-новите и най-модерните обувки. Доставяше му удоволствие да правя бели. Майка ми беше писар, а тук, в София стана само домакиня, защото ние нарочно с брат ми се правехме на болни, за да задържим мама вкъщи. И тогава татко казваше: “аз ще се грижа за прехраната, ти стой у дома!” Мама имаше много точен ред, къщата светеше от чистота. Помня че в която и къща да отидехме, първата й работа бе да изтърка дървения под до най-светлия цвят... и винаги държеше едно прозорче отворено, независимо какво е времето навън. Питах: я защо, бе мамо? - За да влезе надеждата!!!
Аз обаче чистя, когато ми е криво - така ме съветваше мама, така е и днес. И когато днес ми казват, че съм започнала да приличам на мама, аз се притеснявам защото това първо значи, че съм започнала често да чистя, и второ - често ми е криво!!!
И никога не забравям за надеждата: винаги да има едно отворено прозорче, за да може да влезе...”
И ние не се разделяме с надеждата след разговора ни с Катя Воденичарова. Сигурна съм, че и вие, слушателите на програма “Христо Ботев”, няма да забравите за отвореното прозорче след като чуете предаването.
