„В детството светът е по-фантазен и тогава природата най-пълно се възприема. Баба ми и дядо ми имаха къща до Женския пазар. Няма да забравя коледите в тази къща, пазара, хората - в моите представи това беше магическо място, цялото това оживление на пазара. И аз се събуждах сред тази празнична шумотевица... И когато сега отивам там, отново ми харесва.
Като дете исках да бъда философ, смятах я за най-важната професия, а другите смятах че я обслужват. Моето семейство бе много сплотено. Баба ми, артистична натура, аз бях първият й внук, а тя много демократично ме възпитаваше, никога не ми каза „не”. Всеки ден се приемаше, че е празник. Родителите ми са ме подкрепяли сам да взимам решения. И досега кънти смехът на татко, обичаше да увеселява картината на живота, беше енергия, която носи хвърчилото. Мама деликатна - да не би децата да усетят тежестта на живота. Баба ми и нейната майка трябвало да отидат при царя да го помолят да помилва градоначалника на Лом. Те си представят следното: когато отидат там, баба ми, която тогава е била малка, ще се поклони на царя. И тогава прабаба ми си представя, че дъщеря й трябва задължително да бъде с рокля с кордела на гърба, за да може, когато се наведе, да е красива гледка с тази кордела. Изписват рокля от Виена, която трябвало да дойде по реката. Поръчката, обаче, се забавя доста, така че, когато те отиват да молят царя, и той помилва дядо, вестта за негово помилване идва, докато го водят към ешафода. Практически, за много малко са могли да го изпуснат, чакайки роклята. Аз много харесвам тази история, защото в живота има и друга логика,
Винаги са ми казвали: каквото и да става, начинът по който се държиш да бъде достоен! Имали са други приоритети. Прабаба ми ме изчака да навърша съзнателна възраст - и да ме посвети в покера. А после чак се научих да чета и пиша, но покерът си остана трайна тръпка. Покерът е бърза игра и това започване от началото - това е надеждата. Дядо ми викаше Гого. Той водеше от мое име един дневник: от тоя вид в кой ден какво се случва, все едно аз съм го писал, вкарал литература. И ме е чакал да се науча да пиша, което стана на 11 години, той ми го даде, но аз го загубих. Правел го е, защото се гордееше, че първият внук носи неговото име. Обработката на земята бе цяла философия за дядо ми и намирането на смисъла на живота. За да е жива тази земя, тя трябва да ражда нещо. А доматите бяха най-характерните в земите на предците ми или както им казваха - „доматето”. Та „доматето” беше много важно и всяка година се питаха „станало ли е доматето?”. И от това дали е станало или не, зависеше всичко. Ако е станало, светът се подреждаше. Интересно е, защото като си отрежа едно парче от този домат и го хапна, цялата драма на близката история участва в този вкус.”
Интересно е да слушаш как говори човек, който внася като че ли допълнителен нюанс в съдържанието на думите. Ще се убедите и вие, слушатели на програма „Христо Ботев”, като чуете нашия разговор с доцент Георги Лозанов.
неделя, 14 ноември от 10.00 часа
