Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
Развълнувах се искрено от срещата си с актьора Вълчо Камарашев, защото в желанието ми да го завърна в неговото детство той направи същото с мен. И няма как да е различно, децата от моето поколение (и не само) с трепет гледахме „Таралежите се раждат без бодли”, където той в ролята на „другаря” Ташев, не позволяваше на хлапетата да си направят игрище, заради гаража на вносния му автомобил. Вълчо Камарашев отново се разсмя на тази сцена, когато си я припомнихме пред микрофона на „Повтори фантазията”, но ми каза и че доста бели му е причинила тази роля. Навремето децата, неговите реални съседчета, са го ненавиждали не на шега, докато един ден той не ги почерпил с боза и пасти и надълго и нашироко им обяснил, че там във филма може да е „другаря Ташев”, но иначе е чичо им Вълчо Камарашев. Очите му блестяха с пламък при всеки негов спомен от детството, а издайническите трапчинки предизвикваха честата му усмивка. Израснал край морето и творческия бриз на град Бургас, Вълчо първоначално си мечтаел да стане моряк като своя баща. После, когато станал 15-16-годишен една учителка в драмсъстава на училището преобърнала представите му за театър. Вълнува се и до днес от спомена за първата си среща с „неговия” (както казва Вълчо) режисьор Леон Даниел, който цитира и до днес като изключително мъдър човек! На въпроса ми кои са любимите му аромати от детството, актьорът без да се замисли каза – мирисът на море, на прясна риба, на корабна атмосфера, където е работел татко му, който по-късно по-малкият му брат наследява като професия. И досега актьорът се връща с вълнение и любов в спомените си за детството като неделима част от живота, може би най-съществената. „На днешните български филми и театрални спектакли им липсва повече духовност!” възкликва Вълчо Камарашев и веднага след това добавя, че каквото и да се случва в живота на човек, през каквито и трудности и препятствия да преминава, усмивката не бива никога да слиза от лицето,защото иначе сме загубени като човеци. Накрая на нашия разговор го похвалих, че доста е отслабнал, търсел ли е този ефект, на което той с усмивка ми отговори: „Навремето в театъра ми казваха Вълчо кюфтето, защото с влизането ми в кафето, барманката приготвяше чаша кафе и пет кюфтета с пет филийки хляб. Сега го карам по-пестеливо, закусвам пак с чаша кафе, но с една филийка хляб и едно кюфте. Чух, че търсели по-слаби актьори”.
