Днес е тъжен ден навярно за много и много българи, вероятно за всички, които знаят този човек и творец и на този тъжен ден бих искал да кажа няколко думи за мъченическото в живота и творчеството на Валери Петров.
Юношеството и ранната му младост минават в една обстановка, в която хитлеристките сили в България се усилват все повече и повече, а те, в своето газещо, убиващо управление са и противоеврейски. И така младият Валери Петров вече е изстрадал от натиска на част от околната среда за това, че е евреин, но със стихотворение в едно списание, добрият редактор и много прозорлив човек – бъдещия професор Георги Цанев, одобрява и желае да издаде, но с това еврейско име, тогава, според преданието, двамата се уговарят Валери Нисим Меворах да стане Валери Петров по името на майка си. Отказът от собствено име е бил мъчителен за него. Бил е мъчителен и за мъдрия му баща, който предполагам е приел като неизбежно това преименуване.
През 40-те години, когато вече имаме т.нар. „народна власт“ и народна власт в литературата, творчеството на Валери Петров остава чуждо на господстващата линия, заобикаляно, често пъти захапвано. С улягането и уморяването на комунистическия напън на България започва приемането на това творчество, разбирането му. То е доста парадоксално, игрово, насмешливо, а една т. нар. „революционна идеология“ не приема тези неща. Започва да бъде приеман и като поет, и като драматург, сценарист, но все пак не спират да му гризат цървулите, както се казва на високоинтелигентен български.
Заради отказа си да заклейми Солженицин на Валери Петров е наложена цензура – може да публикува само преведена от него литература, допълни Георгиев пред „Хоризонт“ в предаването „12+3“.
Интервюто на Снежана Иванова с проф. Никола Георгиев можете да чуете от звуковия файл.
