По щастливо стечение на обстоятелствата, две от ярките имена на френския интелектуален елит, Юлия Кръстева и Цветан Тодоров, ще бъдат тази седмица в България. Независимо един от друг, двамата мислители от български произход, ще участват във форуми, посветени на настоящето и бъдещето на Европа. Известният лингвист, философ, феминистка и психоаналитик Юлия Кръстева ще направи и обиколка по места, свързани с нейната младост и ще се срещне с близки и приятели от училище и университета. Тя ще бъде придружена от професора от Харвардския университет Алис Жардин, която подготвя биографична книга за знаковата европейска феминистка. „Реших да направя тези срещи, защото си помислих, че това може да бъде и последното ми идване, преди да навляза в дълбока старост” – довери ни Юлия.
Лекцията си на тема „Нови форми на бунта” в СУ “Св. Климент Охридски”, където тя учи преди почти половин век, проф. Кръстева ще изнесе на български. Но в академичната дискусия след това философката ще отговаря на френски език, в който се чувства по-сигурна. Този език избра тя и за разговора ни по Радио България. Аз имам мозък амфибия, шегува се тя, половината е български, половината - френски.
Кои са темите, свързани с Европа, които ви вълнуват днес?
Аз съм много чувствителна към настоящата криза в Европа, която е повече от криза, тя е едно постоянно вътрешно поставяне под въпрос, едно преосмисляне на настоящите ни демократични ценности. Като интелектуалци, ние можем да помогнем за намиране, ако не на окончателното решение, то поне на временен и прагматичен изход. Една от основните теми в моята лекция е тази за бунта. Възможно ли е да се бунтуваш днес, какво точно означава това и как да се отиде отвъд онези форми на ентусиазъм, вдъхновен от истинските ценности, които се сринаха, преминавайки в тоталитаризъм. И моят отговор е, че най-добрият бунт е поставянето под въпрос на собствените ни ценности, обновлението на нашите идеали, внимание към изключителността на всеки индивид с неговите творчески и личностни възможности, преосмислянето на хуманизма и оттук важността на хуманитарните науки, в това число и на психоанализата. Накрая ще засегна и горещия днес въпрос за тези, които аз наричам „новите чужденци“, хората, които се чувстват изключени от демократичната система, от глобализацията и по-специално младежите от крайните квартали, които стават джихадисти.
Темата за бунта ще има отклик пред българска аудитория, защото ние преживяхме „зими” и „лета” на недоволството, цялата минала година хората излизаха на улицата, за да протестират, без да постигнем значим резултат.
За нещастие или щастие, аз съм се отдалечила от българската действителност. Но сърцето ми трепва винаги, когато се спомене България. Зная за тези събития, но не в детайли. Аз се чувствам съзвучна с културата на страните от Източна Европа, наследници на православието и комунизма, която е една бунтовна култура. Но този бунт се различава от латинския термин “révolte” така, както го разбираме на Запад, а именно връщане назад, скъсване с миналото и разкриване на нова перспектива. Бунтът е достигане предела на търпимостта, пълно отхвърляне на правилата, желание за пълно скъсване с миналото, без обаче да се предложи нов проект. Как нещата да продължат да бъдат управляеми, когато управлението напълно се отхвърля? Не става дума за компромиси, а за новаторски подход и това е най-трудното. Имам чувството, че когато хората се бунтуват в България, има затваряне на една страница, но няма отваряне на нова.
Говорейки за Европа, установявам близост на вашите виждания с тези на Умберто Еко, който смята, че в основата на европейската идентичност и култура е именно способността да подлагаме себе си на съмнение. Вие живеете и работите на три континента. Имате ли усещането, че точно това ни отличава нас, европейците?
Познавам отдавна Умберто Еко и ние наистина сме на една и съща дължина на вълната. Но аз се боря за отстояване гордостта на Европа, особено днес, когато тя не върви добре. Защо съм горда като европейка? Защото мисля, че ние сме единствената цивилизация в света, и меря точно думите си, чиято идентичност не е култ, а преосмисляне. Това идва още от древногръцките мислители, от традицията на юдеизма, на християнството, чиито наследници са светлите европейски умове. Ние сме сложили ударение върху тази култура на поставянето под въпрос, забравяйки понякога нейните духовни корени. В нашето съвремие има нужда да се обърнем към религиозните традиции и да ги преосмислим, без, разбира се, да ги диаболизираме или отричаме. Мисля, че в това отношение Европа изпреварва времето си. Ние сме преди другите, които не си задават тези въпроси и така се оказват обезоръжени и стигат до екстремизъм. Те имат нужда от нас. Аз имам добри връзки с университета в Шанхай, където ходя често. Директорът на учебното заведение преди няколко години ми каза, че иска да създаде институт за изучаване на европейската духовност. Попитах го защо. „Нашите младежи са изправени пред лични и обществени конфликти и не знаят как да се защитят, как да подходят към другия”, беше отговорът. Вие в Европа имате мислене, което ви помага да се поставяте самите вие под въпрос и да живеете заедно. В Шанхай вече откриха Институт за европейски изследвания, чиято почетна председателка съм аз. Китайците си дават сметка за плодовитостта на европейската мисъл.
