В средата на миналия век, когато комунистическа България е обзета от строителна треска, хиляди са принудени да съборят къщите си и да се изнесат далеч от дома. Причината? Изселването на цели райони с цел изграждане на язовири с ВЕЦ-ове, които да дадат мощен тласък на плановата социкономика. Кой е мислил за останалите без дом хора, за пречупените съдби и разделените семейства? Днес потомците им още не могат да се отърсят от спомена за преживяното, а гледката на потопените им родни места обсебва мислите и сънищата им. Така е с наследниците на село Запалня, чийто останки лежат на дъното на яз. Жребчево.
Изглежда над някогашното подбалканско селце, изгубено сред ароматната Розова долина, тегне прокоба още от основаването му през ХV в. При неочаквано прииждане на р.Тунджа то било пометено от водата, а голяма част от жителите му загинали. Оцелелите след потопа основали ново село и го нарекли Азаплу (в превод от турски – мъка, страдание), а в последствие названието се побългарило в Запалня. Тежък живот имали запалци в онези далечни времена, а прехраната си изкарвали с изнурителен труд. Земята обаче била благосклонна, дарявайки ги с богати реколти.
По време на соца това бил районът с най-много розови насаждения в България. Запалня си имало училище, читалище с хор и... църква за чудо и приказ. В спомените ми тя изглеждаше като великолепен, богато украсен замък, като една приказка! Това беше най-голямата сграда в околията. Баба ми често ме водеше там и като прекрачех прага, изпитвах възхищение от тази пищна, невиждана красота! – спомня си 59-годишният Митко Денчев. „Св. Иван Рилски“ – така се казвала църквата на Запалня. Днес от нея са останали само зидовете, носещи се като призрачен кораб по водите на яз. Жребчево. В средата на миналия век съдбата се готви да нанесе съкрушителен удар на китното селце и нищо неподозиращите му жители. През 60-те години от София пристига официална заповед за изселване заради предстоящото строителство на язовир. Завайкали се хората, притеснили се – как така ще изоставят хубавото си село и ще тръгнат, немили-недраги, другаде да си търсят късмета? По това време Митко бил на 7 годинки. Дадоха ни по-малко от година – разказва събеседникът ми и добавя:
Хората разрушили къщите, училището, в което Митко изкарал първи клас, читалището, сградата на ТКЗС-то, натоварили покъщнината, впрегнали добитъка за път и си тръгнали. Но на църквата не посегнали. Никой не посмя да разруши храма за материали. Дори при социализма хората тук бяха набожни, всяка неделя ходеха в църквата да се молят – спомня си Митко. Но Господ не чул молбите им. В ранната пролет на 1965-а, две години след изселването, мътни потоци плъзват сред останките от Запалня. На възвишението над селото, там където днес откриваме изоставеното гробище, се е събрала група хора. Запалци се сбогуват с родното си място. Митко Денчев разказва:
След изселването селото е изглеждало като след бомбардировка. И когато започва да се пълни язовирът, всичко, което можело да се види с просто око, като останки от основи на къщи, камънаци и пр., е било залято. Хората гледали от хълма над селото и плачели, докато наблюдавали потопа. И казвали „Виж, тук беше нашата къща, тук беше нашата нива, сега няма нищо. Водата го заля. Всичко свърши!
Подобно на още две съседни села, попаднали в чашката на язовира, Запалня е заличено завинаги от картата на България. Но споменът за него се носи като сподавен шепот над кристалната езерна повърхност и единствено озъбеният силует на църквата наднича печално над водата, за да ни напомня, че някога тук е имало живот ... и вяра. В изоставена къща край брега на Жребчево е обособена малка музейна сбирка на селото. Всяка година, в началото на септември, запалци се събират тук, за да споделят спомена и носталгията си. Обикновено по това време водите на язовира са ниски и храмът е на суша, до брега, така че първо в него се отбиваме – разказва Митко. Някои носят свещи и се кръстят пред заличените икони, други просто разглеждат рухналите зидове с полепнали по тях мидички и се пренасят назад във времето. От мъртвото село са оцелели и изоставените гробища, там горе, на хълма, с полегналите каменни кръстове. А до тях е издигната паметна плоча, обърната с лице към язовира. Но вместо кръст, върху нея е изобразена петолъчка, а надписът гласи: "Село Запалня, заселено XV в., изселено 1962 г.“
Снимки: Венета Николова
