Чуйте жуженето на стършелите Румен Белчев и Вичо Балабанов
Update Required
To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
Добър вечер, приятели, лека нощ – на тези, които вече си лягат, добро утро, на тия, които са станали рано за работа, добре дошли отново в „Гнездото на стършелите” – съвместна продукция на вестник „Стършел” и редакция „Хумор и сатира” на Българското национално радио. Вичо, седя и се чудя – какъв орден „Стара планина” да си поискам – с лента или без лента. Аз че заслужавам орден – заслужавам! Защото съм последният... не, не екшън герой, с това шкембе какви герои, какви екшъни, последният патриот съм. Идват онзи ден при мен едни – да не ти казвам какви – и викат, Белчев, ти, патриотино сладък, вземи ни я продай, та да си живееш живота. Какво да ви продам, питам, а те се хилят – ти като малък пял ли си песента за небето като от коприна, това е моята родина? Е, искаме да ни я продадеш. Не родината, държавата. За родини няма търсене, виж, на държавите – котировките се вдигат. И казаха цена. Хубава цена. Разумна. Какво ти разумна – направо прилична! Питам ги – до мен ли допряхте, те викат – като плащаме, що питаш, според нашите юристи няма никакви юридически пречки всеки средностатистически български съсобственик на държавата да си я продаде и да ходи да си живее където си ще по света, а ако му е толкова акълът – и у нас! Напънах всичките си патриотични сили, ама къде ти сили при такава оферта! Добре, казвам, като сте толкова будали, да ви я продам. Но за да съм сигурен, че няма да я бастисате окончателно, следприватизационен контрол. Примерно, ангажимент, че като ми купите държавата, после няма да променяте функциите и предназначението на обекта! А ония казват – ама моля ви се, какви ги говорите, как така ще променяме предназначението на държавата – напротив, ние ще укрепим това предназначение! Това, което други за петстотин плюс четиридесет и пет плюс двайсет и шест години не направиха, ние ще го сторим за отрицателно време и ще отидем да пием кафе! Стана ми любопитно и питам – какво толкова смятате да направите. Ами, казват, например, ще осигурим отбраната на държавата. Такава отбрана ще осигурим, че никой враг коварен да не смее да припари насам! Тук ми станаха малко съмнителни. После, обещават, ще направим така, че съдиите да съдят по дебелите книги, а не по есемесите. По-нататък – ще въведем такъв ред, че вечер човек да може да се прибира спокойно вкъщи и да си заварва вратата неразбита. Децата му ще ходят на училище без да ги бият, учителите – също. Докторите ще гледат в гърлото и другите проблемни отверстия на пациента, а не в джоба му. Назначените от нас министри ще работят само за едната заплата. Техните подчинени – също. Ей тука вече ми прекипя. - Копелета – викнах. – Що ме будалкате! На кого ги пробутвате тия! Ами вие направо променяте предназначението на обекта! Това ли е сега предназначението на държавата? Копелетата се объркаха. - Според теб какво е? Откъде да знам – аз ако знаех, щях да им го кажа. Но че не е това съм сигурен – всяка вечер го гледам по телевизията, а сутрин го чета във вестниците. Изгоних ги. Аз, последният български патриот! Дай сега един акъл – старата планина с лента ли да бъде или без? За ордена, Вичо, още се мотлявят, но ме поканиха на заседание на правителството. И казват – седи мирен сега, патриоте, и не се обаждай от място. Тук си имаме процедура – като в самолет. Както в самолета пилотът изпитва всички от екипажа дали са напомпали гумите, датчикът за колесника дали е оправен, сипали ли са достатъчно керосин, за да стигнем до някъде и дали стюардесата е в добро разположение на духа, така и при нас... И наистина – влезе началството, огледа всички внимателно и почна – като сутрешен преглед в казармата, дето я закрихме: - Да ви видя червените конци! Всички вдигнаха ръце, за да се види, че са си завързали червени конци против уроки. На един началството се мръщи: - Ти защо си го вързал на дясната ръка? Онзи се оправда: - Убежденията ми не позволяват да бъда с ляв уклон... - Не видях скилидка чесън на вратата – продължи началството. - Чесънът е китайски – мъца земеделието. – Не знам какво го правят нашите китайски партньори, но не мирише достатъчно, затова го сменихме с мамул. Върши същата работа – ако се яви караконджол, ще седне да брои зърната по мамула, ще бърка, ще се ядосва, ще започва все отначало и така – няма да може да влезе. - Добре – одобри началството. – За всеки случай – да се закачи и сито – да брои караконджолото и неговите дупки. Международната ситуация е напрегната, нямаме право на пропуски и грешки! И тогава влезе закъснял. - Мина ми черна котка пред колата – оправда се. – Та трябваше три пъти да завъртя из целия център, пък движението сутрин го знаете... Началството побесня. - На нищо ли не се научихте? Не колата, ти трябва да се завъртиш три пъти и да плюеш през рамо! Давай бързо, да те видя! Както навсякъде, и тук си има натегач. - Шефе – мазни се, - да ти погледна под стола да не се е скрило пак гяволе някакво там? Гледат го на кръв – вчера с трима екзорсисти вадиха гяволето, дето се беше заглавило под стола, ако пак трябва да ги викат, отиде дневният ред! - Благодаря – каза началството, - но няма нужда. Тая сутрин съм си сложил късметлийската фланелка и съм си обул чорапите наопаки, никакъв гявол не мое ми излезе насреща! Давайте сега, отваряйте папките да видим какво имаме за днес! Пък аз още си чакам ордена „Стара планина”. Вичо, как мислиш, ще ли ми го дадат?
