Чуйте жуженето на стършелите Румен Белчев и Вичо Балабанов
Update Required
To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
Гнездото на стършелите” – съвместна продукция на вестник „Стършел” и редакция „Хумор и сатира” на Българското национално радио. Вичо, братче, значи, напоследък нещо ме тормози. То не е чувство, не е емоция, не е и мисъл – нещо като усещане. Както тормози усещането, че ей сега, зад ъгъла, нещо ще се случи, ще те прасне някой по главата проста или пък ще се спънеш в кварталния пияница. Обикновено, слава Богу, нито пияницата се е изпружил на тротоара, нито някой с гол в ръката бокс дебне да свие нечий портфейл, но чувството си дреме някъде под онова място, на което докторите не знам как му казват, но ние му викаме „под лъжичката”. Влюбените филмови героини поетически го определят като „пеперуди в стомаха”, но ние сме корави балканци, насекоми не търпим. Та, онова, което мърда под лъжичката ми, се намести, когато една хубава сутрин докато се чудех дали да си облека палтото или още може да се мандахерцам по шлиферче из улиците, в прогнозата за времето ми казаха, че термометърът можело и да показва десет градуса, но се усещали като два. И изведнъж лъжичката ми се завъртя, сякаш разбърква две захарчета едновременно! Значи такава била работата! На мен може и да ми се струва студено, но за термометъра е топличко и приемливо! Щом с термометъра е така – сигурно ли е, че не е така с всичко около мен? Фишът на заплатата може да показва, че вземам петстотин на месец, а като вляза в магазина, да ги усещам като двеста! Сметката за тока със сигурност показва, че през зимата съм се топлил като в сауна, а моето усещане е, че ми измръзнаха ушите. Автобусът със сигурност се движи по разписание, а усещането ми е, че никакъв го няма вече от половин час! Лъжичката разбъркваше пеперудите или пеперудите бъркаха с лъжичката – не съм сигурен, анатомията не ми е силната страна. Има нещо в тоя свят, което не е у ред! - Ти не си у ред – ми рече доктор Кольо, комшията, който освен комшия е и психиатър в едно богоугодно заведение, където императорите се прескачат като бълхи. – За да разкараш пеперудите, погледни проблема им откъм другата страна – мисли позитивно! Ние, българите, знаем две и двеста – напънах се и почнах да мисля откъм другата страна. Значи, може да имам усещането, че някой иска пак да ме обере, но според всички други показатели банковата система е по-стабилна от всякога. Може и да ми се струва, че парното ме е осъдило незаконно, без да си направи труда поне да ме предупреди, но според закона всичко да си е наред. В пълно заблуждение съм, че границата е като пробито решето, който не е искал, той не я е минал – кеф му насам, кеф му - натам. Напротив – граница като слънце – има я на картата! Каква ти граница – и държава имаме на картата! Вярно, понякога ми се струва, че не всички са от нея, но това е само индивидуално усещане – това, че не говорят български не значи, че си нямат български паспорти. Това, психиатрите, особено когато са комшии, не си разбират много от работата. Вярно, пеперудите престанаха да пърхат с лъжичката, но имам усещането, че завъждам червеи. На съмнението... Вичо, не знам дали помниш, преди време прибраха двама полицаи, които между другото продавали весели прахчета. И ме вика главният, казва, Белчев, поради липса на други, тая седмица ти ще си разследващ журналист, иди и виж за какво става дума. Отидох – забудалкаха ме, но слава Богу, взех интервю от кучето на единия от арестуваните и истината лъсна безпощадно. Слушай сега в превод какво ми рече животинката: - Мен така са ме учили – като надуша нещо, давам сигнал, те намират нещото, което те не могат да надушат. Работата е вълнуваща и понякога носи неочаквано удовлетворение. Преди месец, например, когато работехме на летището, мина един, нещо му станах несимпатичен, и ме напопържа на майка. Аз майка си не помня, но някак обидно ми стана, затова като тръгнахме да душим колите, моментално посочих бусчето на псувача за подозрително. Довтасаха другите колеги, почна тупурдия, дърпане на врати, пък бусчето – яко, не се дава, та се наложи да докарат фадрома, за да му изкърти задната врата. И половината купе замина – то пък се оказа много здраво хванато за вратата, да знаете. Пристигна оня, видя си колата скъсана на две, хвана се за главата, взе да попържа колегите, а те – обидчиви, разбираш, проснаха го веднага на земята и взеха да му бъркат в джобовете и крачолите да не е скрил нещо гърмящо. Пък аз – нищо, клеча си отстрани и се правя, че гледам врабците. Това – добре, но после като се разбра, че някой трябва да плати за белята, всички взеха да се дърпат и да ме сочат и тикат мене напред. А моят човек взе да ми обяснява, че съм бил тъп като болонка. Не беше хубаво това от негова страна, както и да го погледнете – толкова мръсни чорапи в подозрителни куфари, толкова смрадливи гуми, толкова немити автобуси съм подушвал заради него, а сега – черна неблагодарност! И започна да ми слага намордник. Унизително! Спрях да му махам с опашка – да му покажа, че не е прав, но той ни от дума разбира, ни от езика на тялото и опашката! Затова реших да го сменя. Излязохме да душим някакъв забравен куфар на спирката, колегите стоят отстрани, аз обиколих формално куфара, колкото да се е без хич, после ей така, съвсем непринудено, се бутнах в подчинения и взех да му ровя в джоба. Чиба, вика подчиненият, долу, долу, момче, лошо куче, обаче аз не съм толкова лесен – почти петдесет кила, да не говорим за зъбите. Глей го, казват колегите, къде се увира като невидял, сякаш там, а не в куфара са хубавините, дето ги търсим. Стига бе, казва подчиненият, тоя сигурно има хрема или му е време за заслужен отдих в кучкарника, какво сте ме зяпнали такива, не се познаваме от вчера... В нашата служба проверката все още е висша форма на доверие, хванаха ми подчинения, обърнаха му джобовете наопаки, а вътре – опала! Даже аз се изненадах – наистина хубавинята беше в джоба му, добре опакована и разпределена на дозички. Почти ми дожаля, когато го търкулнаха на земята и взеха да го обезвреждат със собствените му белезници. Качиха ме в колата без намордник и всички отидохме вкупом да се хвалим, че още веднъж сме преборили наркотрафика. Пък аз, честна дума, исках само да го поизтормозя мъничко, колкото да му върна за намордника! Честно бау!
