Някога скалните манастири в Северна България край река Русенски Лом привличали именити представители на българската духовност и книжнина от цялата страна, а техни ктитори били самите български царе. Оттогава векове наред светите обители ревниво пазят спомена за културния разцвет на България преди падането й под османско владичество в края на XIVвек.
Най-голямото от тези духовни огнища е манастирът „Свети Архангел Михаил” край село Иваново, на около 20 км от дунавския град Русе. Състои се от около 20 малки църкви, параклиси и килии, издълбани на различна височина в скалите и свързани помежду си с пътеки и изсечени в масива стълби. Той е основан в началото на ХІІІ век от монаха Йоаким, който по-късно е избран за патриарх. Великолепната стенна живопис на манастира, сътворена от видни търновски майстори през ХІІІ и ХІV век,представя развитието у нас на известните византийски Комнинов и Палеологов живописни стилове. Стените на манастирските помещения са запазили и голям брой графити. Днес отворена за посетители е единствено черквата "Св. Богородица", част от манастирския комплекс. Стенописите й от средата на ХІV век се смятат за връх на средновековното българско и балканско изкуство.
Манастирът като цяло е просъществувал с монаси до средата на ХVІ век и после постепенно запада по време на турското робство. Днес той заедно с църквата вече не са действащи – разказва нашият гид в скалния комплекс, Тодор Петров – Целият скален манастир в долината, разположен на площ от приблизително 5 кв. км, съдържа в себе си множество скални елементи. Сред тях преобладават черкви като тази, а останалите са спални и складови помещения и килии за уединение. Всички те, обединени заедно, образуват Ивановския скален манастир с общото име "Св. Архангел Михаил". Църквата „Света Богородица” е под закрилата на ЮНЕСКО от 1979 г. като част от световното културно наследство. Всички стенописи тук са сцени от Библията и изобразяват живота на Иисус Христос от последната му земна седмица – Страстната неделя, както ние, православните, сме свикнали да я наричаме. Върху автентичните стенописи е извършвана единствено консервация, без никаква, дори частична реставрация. Тази черква е най-младата в сравнение с целия манастир и е от 1350-60 г. Неин спомоществовател е Иван-Александър предпоследният български цар преди България да падне под турско робство, царувал в продължение на 40 години, от 1331 до 1371 г. В знак на благодарност от монасите, които служили и живели в манастира, той е изобразен от зографите вляво от официалния вход.
Сегашният вход към църквата е прокопан доста по-късно – през 1936-38 г., от известния чешки учен Карел Шкорпил, един от създателите на българската археологическа наука. Интересен факт е, че до предишния главен вход се е стигало по една хоризонтално разположена пътека, на нивото на пода на църквата. Тя е започвала встрани от скалата и външно, в това направление, е копирала лицевата част на скалния масив. Довеждала е монасите и посетителите до този вход, през който са прониквали във вътрешността. За голямо съжаление – отбелязва Тодор Петров – още към средата на ХVІ век пътеката се откъснала, паднала в подножието на скалата и до ден-днешен не съществува. Това се е случило, защото скалите тук са меки, податливи на естествената ерозия.
Въпреки това, стенописите са се съхранили и до днес. Техните сюжети отразяват влиянието на исихазма, проповядващ уединение, тишина и безмълвие. В същото време от тях лъха хармонията на одухотворени човешки фигури в многопланова композиция, съчетала едновременно православния канон и реализма – продължава разказа си Тодор Петров. – Когато монасите исихасти дошли тук, в тази скална долина, както и в долината близо до Варна, където е Аладжа манастир, те намерили множество малки естествени карстови пещери, които впоследствие били издълбани до необходимите форма и размери. Веднага след това започнали да измазват стените и тавана с хоросан, примесен със ситно смляна слама и осил.
Методът, използван за рисуването, е световно известният италиански стил, наречен „афреско”, което на практика означава многократно нанасяне на боите върху мокрия хоросан. Това нанасяне можело да достигне и до 18 пъти, в зависимост от дебелината на хоросана. Боите, с които е рисувано, са минерални, добивани от околността на самия манастир. По думите на Тодор Петров решаваща роля за запазването на цветовата гама изиграва паленето на свещи в храма:
През този период, та чак до началото на ХХ век, свещите са били правени от восък и лой, без да бъдат пречистени и рафинирани. По време на горенето те се изпарявали и срещали охладените повърхности на скалните помещения. Малка част от свещите кондензирала, полепвайки по стените и така образувала много фина естествена запечатка на стенописите. Когато започнаха консервационните процеси, този фин восъчен слой бе измит по специална технология, без да повлияе на самата цветова гама. Именно под него блеснаха в пълното си великолепие тези уникални стенописи, но за жалост се оказаха изведнъж незащитени от интензивното въздействие на ерозията от въздуха. По настояване на ЮНЕСКО сега те са покрити с допълнителен слой, който на практика е незабележим за човешкото око. Този слой дава гаранция да бъде запазена цветовата гама за около 1000 години.
Снимки: Дарина Григорова и архив
