По-късно този месец на церемония в Бриансон, Франция ще бъдат раздадени най-престижните отличия в алпинизма - "Златен пикел". Наградата за цялостна кариера, на името на големия италиански алпинист Валтер Бонати, тази година ще бъде връчена на словенеца Силво Каро. Първият й носител е самият Бонати, а след него през годините са отличени Райнхолд Меснер, Дъг Скот, Сър Крис Бонингтън, Кшищоф Виелицки и други имена, променили историята на алпинизма.
Много съм горд, тъй като тя е за цялостната ми кариера, но това, което ме прави още по-щастлив, е обратната връзка от катерачите от цял свят - в социалните медии, съобщенията, които получавам, а и когато продавам книгата си. Отвсякъде ми пишат, че съм вдъхновение за тях - това ме радва още повече.
Думите, с които обикновено описват Вас и Вашето поколенение словенски алпинисти, са "легенди", "златна ера", "ново ниво в катеренето", но кое е онова, с което се гордеете най-много?
Преди всичко съм горд от това, че ние и поколението преди нас - алпинистите от 70-те години, следвахме същата посока като алпинистите на Запад, учихме се от там. Великобритания беше люлката на традиционното катерене. Ние бяхме щастливо поколение, никой преди нас и след нас няма да преживее такова революционно развитие на планинарската екипировка. Това определено допринесе за развитието на катеренето. Освен това имахме щастието наш съвременник да бъде алпинист като Франчек Кнез, от когото научихме наистина много. Нашето поколение ходеше не само в Хималаите, както беше преди това. В началото на 70-те години нашите алпинисти отидоха в Йосемити и това беше много важно - ние бяхме първите или вторите от Европа, които отидоха там и започнаха да катерят технични и трудни маршрути.
Как плащахте за експедициите си по онова време?
Мечтаехме да получим някакви пари от държавата - знаете как беше в тези страни, от източния блок. Винаги се опитвахме да вземем нещо от правителството, понеже алпинизмът не беше ключов спорт. Тогава ни казаха - добре, отидете и направете някаква категоризация, създайте си име и тогава можете да получите пари. Така се получи. Останалите пари се налагаше да търсим от разни фирми, а и много работихме "от въже" по високи сгради, за да печелим достатъчно.
Автобиографията Ви се казва "Рокендрол на стената". Как тази музика, тази култура повлия на катеренето и на начина Ви на живот?
Рокендролът е музика със силен, бърз ритъм и ние пренесохме този ритъм на стените. Освен това, ако се има предвид буквалния превод, толкова често се сблъскваме с търкалящи се камъни по големите стени.
Казват се Фиц Рой, Серо Торе и Баграти III са най-важните изкачвания в кариерата Ви, но кои са най-стойностните експедиции за Вас от сегашна гледна точка?
Мисля, че мога да сложа на първо място Багирати III, а после и Южната стена на Серо Торе. Направихме няколко премиерни маршрута на Фиц Рой, по Източната стена на Торе Егер. През 90-те години осъществихме някои доста добри изкачвания, пренасяйки този лек и бърз стил на катерене от Йосемити в Патагония. През 1999 г. бях два пъти в Патагония, където с Роландо Гариботи катерихме в лек стил, два пъти изкачихме Фиц Рой. За да катериш по този начин, трябва да имаш много опит и стъпка по стъпка да стваш все по-бърз. Като шофирането на кола - ако нямаш достатъчно опит, не можеш да караш бързо.
Значи и, че сте имали абсолютно доверие на партньорите си. Какво означава най-добрият партньор за Вас - какви качества трябва да притежава като човек и като катерач?
Мога бързо да преценя с кого бих могъл да работя добре в планината и с кого - не. Имахме късмет да се съберем с Янез Йеглич и Франчек Кнез. И тримата прозихождахме от фермерски и работнически семейства, и това ни свързваше. А когато имаше препятствия, трудни моменти, се зареждахме един друг с шеги и хумор - беше като гориво за нас. Разбирахме се и се познавахме много добре, това беше ключов момент за нашите успехи.
Те загиват точно 20 години един след друг - Янез през октовмри 1997 г., а Франчек - през октомври 2007. Тяхната загуба повлия ли на отношението Ви към следващите Ви свръзки?
Да, наистина... 20 години... През 1997 г. бях на филмовия фестивал в Банф, а след това, през 2007 г. си отиде и Франчек. Беше ми особено трудно с неговата загуба - тогава бях в Македония и когато се върнах, трябваше да отида на погребението му. Много е трудно да кажеш "сбогом", когато си бил с този човек толкова много пъти в трудни ситуации - като войници, преживели войната, те са по-близки помежду си, отколкото приятелите от улицата или от бара. И в същото време си задаваш въпроса "Защо аз все още съм жив", докато моят приятел трябваше да си отиде... Но такъв е животът... Не знаеш кога ще се случи това...
Кое Ви помогна да оцелеете през годините?
Не знам. Може би е въпрос на правилни решения. В катеренето и алпинизма нещата стоят така - ако не натискаш достатъчно, няма да успееш, ако натискаш прекалено много, може да загубиш живота си. Изкуството е в това да умееш да балансираш.
Как разбирате, че сте на ръба, на границата и ако я преминете, ако направите още една крачка, може да платите с живота си? Как разбирате къде е тази граница?
Може би помага дългият опит и многократното попадане в трудни ситуации. Същото като да решиш боулдър проблем. Да вземем например Яня Гарнбрет (най-добрата словенска катерачка в момента, която е и най-добрата в света) - защо тя може толкова бързо да разчете боулдъра? Просто защото има зад гърба си много километри, изкатерени на стената, и много такива решени проблеми. Същото е в алпинизма. Същото беше с Франчек и Янез - те имаха много дълга кариера. Не знам... Става дума за късмет.
Продължавате ли да се катерите?
Да, все още се катеря. Моята къща сега се намира в Осп, най-големия район за катерене в Словения. Аз съм на две минути от скалите и често ходя там. Все още мога да изкатеря маршрут с категория 7а в спортното катерене. Почти всяка годна правя и нови линии в Юлийските Алпи и сега това ми носи радост.
Защо решихте да създадете планинарски филмов фестивал в Словения и да отделите от времето си за това?
През 1984 г. бях за първи път на фестивала в Тренто, който е най-старият. После там имаше наш филм през 1996г.. След това направихме с Янез филм за Серо Торе, който спечели награда. После бях поканен в журито. През цялото това време си мислех - защо да не основа фестивал в Словения, тук имаме традиции, а никой не е организирал подобно нещо досега. Така започнахме през 2002 г. в едно хубаво място - Блед, но по онова време бях все още доста активен в катеренето и нямах достатъчно време за фестивала. После, през 2007 г., го подновихме и сега подготвям 17-ото му издание.
А планирате ли нови експедиции или вече приключихте с това?
Не, не, нямам повече планове за експедиции. Мисля да отида до Патагония за някои по-лесни маршрути, да се насладя на някои по-ниски върхове. Нямам планове, които да ме притискат, които да трябва да осъществявам. Сега просто чакам да видя какво ще дойде в живота ми. Търся обекти, на които да им се насладя - някои по-лесни изкатервания, хубави върхове и маршрути. Сега това ме прави щастлив. А и имам шанса да се катеря с младите, да ги уча, понеже съм на такъв етап от живота си. Мога да им покажа по-преки пътища до това, което искат да постигнат. Както са ме учили и мен. Това е естествен начин на предаване на опита на следващото поколение. Сега това ми харесва да правя.
1983: Фиц Рой, Патагония - Източна стена, нов маршрут - Devil’s Dihedral (6a, A2, 90°)
1986: Серо Торе, Патагония - Източна стена, нов маршрут - Hell’s Direct (7a, A4, M6, 95°)
1986: Броуд Пик, Каракорум, Пакистан - нормалния маршрут
1986: Торе Егер, Патагония - Югоизток, нов маршрут - Psycho Vertical (6c, A3, 90°)
1986: Ел Мочо, Патагония, Северна стена - нов маршрут - Grey Yellow Arrow (7a, A0)
1987: Серо Торе, Патагония - Южна стена - нов маршрут (6b, A4, 75°)
1990: Багирати III (6454 м), Хималаи, Индия - Западна стена - нов маршрут (1300 м, 6b, A4, 85°). Признато по онова време като най-трудното и технично изкачване в Индийските Хималаи.
1990: Еверест, Хималаи - Западния ръб - до 7500 м
1993: Ел Капитен, Йосемити, САЩ - Wyoming Sheep Ranch (5.10, A5)
1996: Nalumasortoq, Гренландия - нов маршрут - Mussel Power (7a, A3).
1996: Ел Капитен, Йосемити, САЩ - Salathé Wall за 10 часа и 25 мин, Half Dome, Direct Northwest Face - 11 часа и 20 минути (рекорд за скоростно изкачване към онзи момент)
1997: Ел Капитен, Йосемити, САЩ - West Face (5.11c)
1999: Фиц Рой, Патагония - Западна стена - първо свободно преминаване на Ensueno (6b+ obl, 45°)
1999: Фиц Рой, Патагония - Словашкия маршрут - в алпийски стил, с нов вариант от Glaciar Torre (6c, 40°)
2000: Круз дел Сур, Перу - нов маршрут - La Esfinge (7b)
2003: Серо Мурайон, Патагония - премиерно изкачване на главния връх
2005: Серо Торе, Патагония, Югоизток - нов маршрут - Slovenian Sit Start (за 28 часа, 7a, A2, 70°).
2006: Транго Тауър, Пакистан - Eternal Flame, първо изкачване за един ден (7a, A2, M5)
През 1989 г. филмът на Силво Каро за изкачването на Южната стена на връх Серо Торе в Патагония печели наградата за най-добър планински филм на фестивала в Тренто. По-късно словенският алпинист основава подобен фестивал в родината си.
Интервюто със Силво Каро можете да чуете в звуковия файл.
---
